Ние, децата на шейсетте и седемдесетте, много обичахме хляба. Не че обичахме да го ядем, защото живеехме бедно, гладно и хлябът спасяваше младите ни тела от липса на калории, не.
Като цяло го обичахме. Като идея, като символ, като нещо много важно, непоклатимо и красиво.
Все пак израснахме, гледайки филми за войната, слушайки разказите на дядо как майка му пекла питка за него и седемте му други братя и виждахки укорителния поглед на баба, когато полуизядената кора отиде в кошчето. А баба ми винаги грабваше шепа трохи от масата и с едно оскъдно движение ги слагаше в устата си.
Уважавахме хляба. Понякога в училищната столова хвърляхме комати на боклука, а после бяхме непоносимо засрамени от стореното. Все пак това е хляб. Това е дело на много хора и спасението на много други хора от глада.
Като цяло обичахме хляба. Бяхме научени да го обичаме и пренесохме тази любов, това уважение, това почти религиозно страхопочитание през целия си живот.
Свещеното ходене до фурната на село
Незабравимо беше, когато майките и бабите ни изпращаха до фурните. Даваха ни платнени торби, стотинки и инструкции.
Също така строго ни нареждаха да не профукваме рестото, да не се скитаме по улиците и да донесем хляба цял, за предпочитане навреме за вечеря.
Разбира се, това беше мисия невъзможна. Започвахме да ядем топлия хляб още щом го вземем от фурната. Направо на улицата – тази хрупкава коричка бе неописуема, това бе неописуемият и незабравим вкус от детството.
Първоначално отчупваш едно мъничко парче, така че мама да не забележи. А после още едно. И още едно.
„И това ли е всичко“? – вдигаше ръце майка ти, когато ти, изчервявайки се, й подадеш торбичка с тъжните остатъци от вкусния хляб. А тя се засмиваше. „Добре. Ще взема един от съседката“.
А ти стоиш доволен, щастлив и лудо влюбен в майка си, в съседката и в самия живот.
Хлябът на баба от българската пещ също бе много специален. Незабравим спомен е уханието на прясно изпечена питка, което изпълваше цялата къща, от която се събуждахме, топлината, която бе в дланите ви, а след това и вкусът. Отхапваш и очите ти се затварят от удоволствие, а като добавиш и чубрица, масло и сол, мммм.
Да, хлябът е нещо свещено. Свещеният вкус на детството.
