Беше зимата на 2007/2008 г. Нямах представа, че нещастието ще нахлуе в живота ми като вихрушка и ще го промени драматично…
Всичко започна в един от почивните дни, след работната седмица, Изведнъж забелязах, че слухът ми е малко по-лош от обикновено. Но не придадох никакво значение.
По това време майка ми беше починала от почти десет години: тя си отиде от рак през лятото на 1998 г. Това беше най-тежкият удар за мен: родителите ми не казаха истината до самия край. Трябваха ми няколко години, за да дойда на себе си след кончината на любимата ми майка.
Но да се върнем към онзи февруарски ден на 2008 г. На следващия ден слухът ми се възстанови напълно, успокоих се, слава Богу…
Изведнъж, след няколко дни, най-неочаквано започнах да чувам някакъв външен глас, абсолютно недоловим и неразбираем. Не можех да разбера откъде идва. Изнервих се. Нещо явно не беше наред.
А на другия ден в главата ми започна невероятно звънене и започнах да усещам, че слухът ми се влошава с всеки час! Изпаднах в паника и се обърнах към УНГ специалист, но той не можа да разбере причината за звъненето.
Изписа ми цинаризин. На следващия ден звъненето изчезна и слухът ми започна да се влошава още повече!
А на 7 февруари се случи нещо, в което все още ми е трудно да повярвам, но не съм полудял! Беше реално и истинско!
В онзи ден все още разбирах речта на другите, но трудно, постоянно задавах въпроси. Трябваше да отида до пощата; исках да изпратя писмо до братовчедк ми в провинцията.
Пристигайки в пощата, застанах на опашката, както винаги. След малко дойде редът ми да изпратя писмото, подадох запечатания плик на пощенската служителка, платих, обърнах се да изляза от залата… и… ОНЕМЯХ! Зад мен… се редеше покойната ми майка.
Замръзнах като статуя. Имах усещането, че всеки момент ще полудея. Отлично разбирах, че майка ми е мъртва от почти 10 години. С мен беше и баща ми, който тогава реши да отидем заедно до пощата. Погледнах го: беше по-блед от тебешир и също гледаше към майка ми… Не помня как излязохме от сградата на пощата.
Съвзех се едва на улицата. Попитах баща ми: „Видя ли?!!!“ Той: „Да, но може би беше жена, която приличаше на нея?“
Не, не беше така! Беше тя! Наистина ли не разпознавам собствената си майка?! Дори бенката на ухото й беше на същото място, както приживе! Беше шок!
Няколко дни след този ужасен инцидент напълно загубих слуха си. Оглушах. Колкото и капки лекарства да ми наливаха, слухът ми умираше.
Още в първия ден от хоспитализацията в отделението по УНГ сънувах майка си. Тя плачеше и се молеше. На втората нощ в болницата майка ми отново ми се присъни и каза: „Очакват те непрекъснати препятствия!“
Така се и оказа. Пречка номер едно беше невъзможността да говоря с хората. Нищо не чувах. Хората, които говореха с мен, трябваше да извадят химикал и хартия и да ми напишат какво искат да кажат.
Загубата на слуха беше тежък удар за мен. Целият някогашен звънлив и музикален пъстър свят бе избледнял, превръщайки се в свят на пълна тишина. Бях изпаднал в отчаяние, нямах желание да живея…
Едва тогава ми просветна: наистина майка ми беше дошла в пощата. Искаше да ме предупреди за пълната загуба на слуха. Кой знае, ако онзи ден бях отишъл болницата, може би щяха да ми спасят слуха…
Започна съвсем друг живот – без думи, без звуци, без телевизия, радио, телефон… На улицата беше смъртоносно опасно за мен: изобщо не чувах приближаващите коли. След отпуск по болест се върнах на работа, не ме уволниха, слава богу. Но сега всичко ми се пишеше на хартия.
През същите тези ужасни дни научих животоспасяваща новина: учени бяха разработили кохлеарен имплант, който позволява на глухите хора да чуват! Трябваше да се регистрирам за инвалидност по квота, след дълги 2,5 години без обичайните удобства и радости от живота, бях опериран и свързан със слухов апарат.
Звуците започнаха да се връщат към мен.
Отначало бяха неясни, изкривени до неузнаваемост, но след това станаха по-ясни, започнах да чувам думи, да разбирам речта. И след още шест месеца се върна радостта от общуването по телефона, започнах да разбирам думите по телевизията, радиото…
Само музиката ме дразни. Сега тя не е същата като преди загубата на слуха – звучи неясно и неправилно.
И все си мисля: значи ли, че отвъдният свят съществува, след като майка ми се материализира в пощата, когато слухът ми вече беше започнал да избледнява?
Вярвам, след тази случка, че ОНЗИ свят съществува и че със смъртта животът не спира за нас, когато се преместим от земния живот във вечния живот, в друго пространство.
