— Ана, погледни я поне. Та тя е твое точно копие! – прошепна акушерката.
— Не, дори не искам да слушам. Имате ли формуляр за отказ? Не ме занимавайте повече! Няма къде да я заведа!
— Нямаш ли родители? – попита акушерката – Нямаш ли си дом?
— Имам една стара майка, тя самата е като дете. На село никой няма да ме разбере, ще има клюки и слухове по цял ден.
— Нека си говорят. По-късно ще съжаляват. Само виж колко е красива дъщеричката ти!
— Нямам дрехи, нямам памперси. Няма пари дори за билет за вкъщи.
— Ще ти помогна, всички ще помогнем! Имаме специален фонд, оттам ще отделим пари. Как ще кръстиш бебето?
— Вяра…
— Прекрасно име. Нахрани я.
Няколко дни по-късно чак на гарата Ана осъзна каква грешка можеше да направи. Тя прегърна дъщеря си и заплака. Дори се срамуваше, като си спомнеше думите си в родилното.
Ана щеше да бъде вечно благодарна на милата акушерка. Акушерката не спираше да я подкрепя.
— Всичко е наред, всичко ще се нареди. И аз навремето бях в подобна ситуация и нямах покрив над главата си. Трябваше да прекъсна бременността в късен етап и останах бездетна – призна й акушерката.
— Какъв ужас – прошепна Ана.
— Мъжът ми ме заряза, когато разбра, че съм безплодна.
— Как така помагаш на децата да се раждат, а свои нямаш… – учуди се Ана.
Акушерката само се усмихна и на сбогуване каза:
— Грижи се за нея! Ако имате проблеми, свържи се с мен.
Дългият път свърши. Ана вървеше през родното си село и се оглеждаше. Колко притеснена беше, защото реакцията на майка й можеше да бъде ужасна.
— Аничка, върна ли се? – чу гласът на съседката.
— Да. Къде е майка ми?
— Никой ли не ти каза? Майка ти почина преди 3 месеца… Може би за добро, да не вижда този срам – промърмори съседката и се прибра.
Ана искаше да изкрещи от болка, но се сдържа заради дъщеря си. Не можеше да си позволи да страда и да рухне, трябваше да събере всичките си сили и да отгледа бебето.
***
Минаха години. Настъпи Коледа. Ана се подготвяше за празничната вечеря, а дъщеря й гледаше снега през прозореца.
— Мамо, къде е моята баба? Приятелите ми ходят при бабите си за Коледа, а ние с теб винаги празнуваме заедно, а на тях им подаряват и подаръци – каза дъщеря ми.
— Нашата баба е на небето, тя дори не успя да те види…
— А другата?
— Коя друга?
— Трябва да имам две баби! Всеки има две баби!
Ана се замисли за минута. Изведнъж лицето й просветна.
— Можем да отидем при нея! Съвсем забравих! Тя работи в родилния дом, в който си роден!
На следващия ден майка и дъщеря взеха автобуса и отидоха в града. Отидоха в родилния дом, но се оказа, че акушерката Нина Георгиева вече не работи там.
— Как можем да я намерим? Може би има как да ми дадете адреса?
— Не ни позволяват. А вие коя сте?
— Нейната племенница – излъга Ана.
— Добре. Сега ще потърся адреса й.
Жената извади лист хартия с адреса на акушерката. Ана извика такси и трепереща потегли към най-скъпия си човек. Вратата отвори старата акушерка Нина – все така усмихната и здрава.
— Здравей.
— Ана?
— Да. А това е дъщеря ми Вяра. Помниш ли я?
— Че как да не я помня… Заповядайте, скъпи гости!
Пиха чай. Ана разказа на акушерката как се е развила съдбата й. Нина сподели своите проблеми.
– Ана, останете при мен, съвсем сама съм.
— А на кого да оставя къщата на село? Защо не дойдеш ти с нас на село, по-близо до природата? Има река, гора, ще си гледаме домашни зеленчуци.
— Знаеш ли, няма да откажа. През целия си живот съм мечтаела за селски живот!
— Дадено! Утре заминаваме – каза Ана.
— Бабо, сега ще бъдеш ли с нас за Коледа? – попита малката Вера.
– Разбира се, как мога да живея сега без такава красива внучка!
Нито Ана, нито Нина дори не са си мечтаели, че някога ще намерят пълноценно семейство. Но ето че го намериха.
