Моята любима племенница ми каза под секрет, че в класа им е дошло ново момче и веднага е решило да стане „център на внимание“. Притихнали дори онези момчета, които досега били лидери на класа.
Но племенницата ми не си замълчала. Тя няколко пъти се противопоставила на „инициативите“ на този „началник“, а след това станала основен обект на мръсните му трикове и физическо насилие.
Нашата крехка Михаела не можеше да се похвали със сила, но нейният характер винаги е бил борбен. Все пак тя се страхуваше от момчето, той беше по-силен и по-висок от нея.
Михаела не искаше да се оплаква на мама и татко и поиска съвет какво да прави от мен. На следващия ден отидохме заедно на училище. Тогава тя ми показа същия този побойник, който държеше целия клас в страх.
Той вървеше към училище, придружен от майка си, държейки го за ръка. Разбрах, че не е толкова уверен в себе си, щом в пети клас все още се движи с майка си. Изчаках, докато „героят“ влезе в училището и отидох при майка му:
— Извинете, но знаете ли, че вашият Валери се държи грубо със съучениците си?
Майката ме погледна изненадано, вероятно обидена от думата „грубо“:
— Нека децата се разбират само помежду си, а не да се оплакват на родителите си!
Свих рамене:
— Аз не съм родител, просто близък роднина…
Майката се разгневи:
— Тогава още повече няма нужда от излишни коментари!
Свих рамене:
— Добре, както кажете, нека децата сами се разберат.
Тя се обърна важно и се отдалечи.
След часовете заведох Михаела в дома си, предупреждавайки сестра си, че с племенницата ми имаме важна работа. Сестра ми не беше изненадана; с Михаела имахме такива срещи доста редовно.
Вкъщи се преоблякохме в спортни дрехи, загряхме малко и тренирах Михи два часа, като си припомних тренировките си по ръкопашен бой, особено приложната, улична част от него.
Моето момиче усърдно тренира няколко от най-ефективните удари и блокове, даваше всичко от себе си и аз останах доволна от нейните способности.
После хапнахме и лед това имахме психологическа подготовка. Внуших на Михаела двата принципа на общуване с агресора: „Не ме е страх от теб“ и „Аз удрям първи“.
Заведох Михаела в дома й и започнах да чакам с нетърпение утрешния ден.
Обаждането на племенницата ми и нейният звънлив, засмян глас ме зарадваха:
— Лельо Вики, ударих го в окото! Той опита да отвърне, но избегнах атаката му и го ударих отново.
Засмях се:
— И после?
— После той избяга от мен и започна да крещи, учителката дотича и написа бележка в дневника и се обади на баща ми…
При тези думи гласът на Михаела стана тъжен, но аз я успокоих:
— Не се притеснявай, аз ще говоря с татко, всичко ще бъде наред.
Разговорът на учителя с бащата на Михаела и майката вече не на хулигана, а на жертвата, беше кратък. След като татко бащата й припомни думите „нека децата сами се оправят“, майката изсъскала нещо ядосано и си тръгнала, затръшвайки вратата.
Оттогава племенницата ми има спокойни дни, както и останалите от класа. Всички разбраха, че „хилиганът“ не е толкова страшен, след като момиче лесно го постави на мястото му. „Героят“ започна да се държи, меко казано, много скромно, знаейки мястото си.
