Както обикновено, след работа се прибирах през парка. Навън вече се стъмваше. В парка почти нямаше хора. Изведнъж забелязах бебешка количка близо до пейката. Нямаше никой наблизо.
Приближих се и погледнах вътре. Количката беше празна. Чувствах се много странно.
„Може ли някоя млада майка наистина да забрави бебешката си количка? Та това не е шише или залъгалка“, помислих си.
Започнах да се оглеждам и забелязах някакво движение край храстите. Приближих се и бях зашеметена: беше бебе!
Момченцето, което изглеждаше на около година и половина-две години, търсеше нещо в храстите. Като ме видя, той се усмихна и протегна ръце към мен. Взех го на ръце.
Върнах се при количката и започнах да мисля какво да правя. Наблизо нямаше жива душа. Стана ми ясно, че няма да мога сама да намеря майката на бебето. Затова се обадих на полицията.
Докато патрулката идваше, с малкия ми приятел успяхме да си поиграем и да похапнем от сладките, които бяха в чантата ми.
Полицията започна да съставя протокол. Тази процедура се оказа много дълга, много скучна, но задължителна. Нямаше нито свидетели, нито улики.
Полицаят приключи с документите и изведнъж ме попита:
– Наблизо ли живеете?
– Да – отговорих. – Ето онзи жълтеникав блок там. Можете да го видите от тук.
– Може би засега ще вземете момчето с вас? – стъписа ме въпросът на полицая.
– Как така? – Бях изненадана. – Не мога, имам съпруг и две деца.
– Е, където са две, там са и три – усмихна се полицаят. – Шегувам се, не се притеснявайте. Няма да е за дълго, само до сутринта. Ако дотогава не намерим майката на момчето, утре ще го регистрираме в приют. Вие сте била тази, която се е спряла и е проявила загриженост. Направете добро дело, довършете започнатото.
– Добре – съгласих се аз. – Щом е само до сутринта, ще мога.
Качих момчето в количката и го закарах към дома си. По пътя се обадих на съпруга ми, за да го предупредя за всичко. Мислех, че Кирил ще се ядоса, но той само се засмя и разпери ръце, когато ме видя с бебето на ръце.
Когато донесохме бебето у дома, нашите момичета бяха възхитени. Вкъщи се появи жива играчка! Те веднага започнаха да си играят с бебето.
Съпругът ми и аз седнахме на масата, пихме чай и си спомнихме първите години на родителството ни. Беше незабравимо. Стана ни мило на душите.
Идилията ни беше прекъсната от телефонно обаждане. Обади ми се полицай и каза, че са намерили майката на момчето. А няколко минути по-късно уплашеният баща на бебето дойде при нас.
Мъжът каза, че синът му се казва Мирослав. Съпругата му е бременна с второто им дете. Тази сутрин тя и малкия им син излезли на разходка в парка. Там жената се почувствала зле и загубила съзнание.
Тъй като този парк рядко е пренаселен, минувачите не я забелязали веднага. И докато тя лежала в безсъзнание, бебето „избутало” количката до другия край на парка. Там си играело в храстите, когато го намирам аз.
Жената била откарана в болница в безсъзнание. Дълго време я реанимирали и едва след няколко часа тя успяла да обясни, че синът й се е изгубил в парка.
Бащата взе малкия Миро и дори ни предложи пари за помощта ни. Разбира се, отказахме да ги вземем.
А след няколко седмици майката на Мирослав му роди и сестриче. Аз станах кръстница на момичето, а кръстник стана човекът, който пръв забелязал жената в безсъзнание в парка и извикал линейка.
Сега сме семейни приятели и със сигурност ще продължим приятелството си. Тази история ни направи много близки.
Впрочем, моята кръщелница бе кръстена на мен.
