Веднъж прочетох статия, в която се говореше за момиче, чиято майка я изпратила при баба си, защото искала да има време за себе си, а бабата взела и дала внучката си в сиропиталище, защото не можела да се справи с нейното възпитание…
Прочетох тази история и бях обхваната от такава тъга и мъка…
В семейството ни се случи трагедия – почина 19-годишният ни син. Единственото ни дете. Едва не полудяхме от мъка. И разбрахме, че само друго дете би могло да ни върне радостта в живота.
По това време и двамата с мъжа ми бяхме вече над 40 години. Щяха ли да ни позволят да осиновим дете? Или ще кажат, че сме стари?
Казахме на познати от уста на уста, ако някой знае за дете трудна житейска ситуация и има нужда от помощ, да ни съобщи. Бяхме готови да приютим детето и да го отгледаме с много любов в нашето семейство.
И хората откликнаха. Отидохме в дом за деца, където току-що бяха довели ново момиче. По това време тя беше на 6 години и имаше огромни очи, пълни с тъга и отчаяние. А относно родителите й… дори не искам да пиша по тази тема – те са нехора!
Момичето, както се оказа, бе много самостоятелно и добро дете. Няма да крия, че бяхме уплашени Съвсем естествено бе да се страхуваме от такава отговорност за нечий живот.
Но без деца в живота ни, съпругът ми и аз много скоро можехме да попаднем в психиатрична клиника. Това бе най-вероятното нещо, което можеше да се случи.
Нее ние избрахме нея, по-скоро тя избра нас. Веднага след като я видяхме разбрахме, че е тя! Нашето момиче! Затова и дори не гледахме други деца.
Все пак, когато раждате дете, не го избирате, нали? Затова отказахме тази възможност. Веднага отидохме в сиропиталището, за да се запознаем. И започнахме да подготвяме документите.
Накрая взехме момиченцето у дома.
Първоначално тя изглеждаше уплашена и се страхуваше от абсолютно всичко. Когато видя мъжа ми, веднага се скри под леглото. През първите няколко дни той дори не я доближи, за да не я изплаши. А мъжът ми изобщо не изглежда страшен. Той е доста свестен, добродушен човек.
И едва три месеца по-късно тя се остави да я погали по главата. А после започна да му подава ръката си, когато излизаха на разходка.
Постепенно спяхме да стопим леда й с нашата любов. А един ден я видях – да лежи лежи на килима, напомняйки на разглезено коте.
Тя се оказа добро момиче. И много умно. Веднъж ме погледна тъжно и ми каза:
– Мамо, защо ми причиниха това? Каква бе причината да ме заведат в дома? Защото съм лошо момиче ли?
Какво можех да й отговоря? Да обвиня родителите й, че са лоши? Така можех да я накарам да ги намрази. Не биваше. Да кажа нещо хубаво за тях? Също не биваше. Не е хубаво да се лъже.
Тогава си спомних статията, която бях чела. Реших да измисля приказката, че просто щъркелътя носел при нас, но бил уморен и не можел да лети. Затова трябвало да я остави в приюта за известно време.
Но аз и баща й сме знаели, че някъде по света е нашата дъщеря и сме тръгнали да я търсим. Търсили сме я няколко години, но накрая сме я намерили.
Нашата Елена днес вече е пораснала, изучи се за лекар и ни роди внучка, която обожаваме. Обичаме да я глезим.
Опитваме се да дадем цялата си неизразходвана любов на нашата внучка и дъщеря. И сме големи късметлии, че решихме да осиновим толкова добро момиче.
Скоро ще имаме и внуче. Затова щастието ни няма граници!
