Не съм споделял тази история с никого. Но напоследък започнах да си спомням все по-често за нея. Това е моята тайна, която предизвиква сълзи в очите ми и до днес. Може би, ако ви разкажа за случилото се, ще ми стане поне малко по-леко…
Помните онези трудни времена, когато банките фалираха, имаше хиперинфлация и цените бяха станали космически. Беше много трудно за всички хора да живеят.
Някои останаха без работа, не можеха да си намерят другаде, а ако успееш да си намериш работа, чакаш с месеци заплата.
И дори хората да получаваха нещо, не можеха да си купят нищо в магазина, тъй като рафтовете зееха празни.
Аз обаче преживях кризата по-леко. Занимавах се с малка търговия, така че винаги имах някой за къшей хляб.
В съседство живееше възрастна жена. Винаги беше приятелски настроена, мила, поздравяваше и се усмихваше на всички. На външен вид всичко беше наред с нея.
Така си мислех, докато не я срещнах случайно в един магазин. Възрастната жена искаше да купи една четвъртинка хляб, но явно не й стигнаха парите, тъй като дълго бъркаше в джобовете си.
Продавачката най-накрая се смили над нея и й даде хляба, като добави няколко банкноти от своя портфейл.
Възрастната дама дълго благодари на продавачката, след което напусна магазина. Последвах я и я видях да отхапва хляба и да се стичат сълзи по лицето й. Стана ми ужасно мъчно.
Ако знаехте само как плачеше душата ми, може би ме разбирате… Изпитах точно такива чувства. Заради старата дама.
От този ден бях решен да помогна на жената. Разбирам, че тя не е единствената, която има нужда от помощ, но поне можех да я направя малко по-щастлива.
В продължение на шест месеца, два пъти седмично, носех торби с хранителни стоки до вратата на бабата, звънях на звънеца и си тръгвах. Но и на мен ми стана трудно, когато бизнесът ми фалира.
Трябваше някак да оцелея сам, камо ли да помагам на бабата.
Дойдоха коледните и новогодишните празници.
И ето, седя на празничната новогодишна трапеза, почти полунощ е
Единствените деликатеси на масата са салата от червено цвекло с чесън и няколко парчета пържена скумрия. Изведнъж се звъни на вратата.
Помислих си, че може би някой съсед е дошъл да ме зарадва с нещо вкусно. Отворих и нямаше никой. Само торба с огромни портокали на прага.
В онези дни портокалите все още имаха свещен статут, а тук имаше цели петнайсетина.
Поставих ги на трапезата и моментално се почувствах празнично.
Дълго мислих кой може да е донесъл портокалите… Всичко опираше до възрастната жена, но откъде можеше да вземе такъв скъп и дефицитен продукт… А и тя не знаеше, че аз й носех храната през цялото това време…
След няколко седмици най-накрая реших да отида при бабата да попитам дали тя ми донесе портокалите.
Дълго звънях на вратата, но никой не отвори. Тогава излезе съседът и каза:
– Няма смисъл да звъните, няма никой. Баба Зина почина. Тя нямаше роднини; беше погребана тихо от съседите си. Видях я преди Нова година, отиде някъде с торба портокали и почина на първи януари. Лека й пръст…
Не можех да продумам нищо, все едно бях загубил близък човек. Душата ми се разкъсваше и плачеше.
Оттогава старата жена с портокалите често идва при мен в сънищата ми.
Всеки път, когато си спомня тази история, не мога да сдържа сълзите си…
