Просто искам всички да знаят, че от всяка ситуация има изход.
Много събития го предшестваха, но може да се каже, че всичко се случи внезапно.
Тази година зимата беше студена и дълга. Живях в очакване на пролетта, кроях планове, а то какво взе, че ми се случи.
Диагнозата на лекаря беше шок за мен.
Рак…
В очите ми всичко помръкна, земята се отмести изпод краката ми. Бях в пълно отчаяние, сринах се. Привидно се държах, но в душата ми имаше ням вик на отчаяние.
Едва когато се случи нещо ужасно, започваме да се замисляме как живеем.
Живееш, радваш се, обличаш се, ядеш вкусно, пиеш каквото ти иска душата, а после край. Завинаги.
Вече не си този, за който си се мислил. Важните неща се превръщат в прах. Всички наоколо тичат с разтревожени лица, а ти стоиш и осъзнаваш, че своето си го изтичал. Сега трябва да се спасяваш.
Но как от многото предложени методи да изберете този, който определено ще помогне? Лекарите предлагат операция, химиотерапия, а на плахия ми въпрос има ли начин за консервативно лечение – гледат намръщено.
В главата ми имаше само една мисъл – какво да правя? Всичко, което се случи, ме остави беззащитна. Бях наранена, уплашена и вкопчена в живота.
Нямаше нищо обнадеждаващо, даващо сила. Всеки ден ми крадеше от времето и ме потапяше в море от отчаяние.
В такива ситуации хората се хващат за всичко, което имат: за помощта на лекарите, правят всякакви жертви, разделят се с най-скъпото. Но не и аз. Не можех да повярвам, че всичко е в ръцете на лекаря, че той ще го отреже, всичко ще заздравее и повече няма да се случи нищо лошо.
Мисълта като чук биеше в главата ми: „Те не са богове. Сигурна ли си? Това ли е правилното решение?“ Наистина исках да намеря вълшебен спасителен пояс.
В този момент ми се стори, че вече не живея, всички цветове вкъщи избледняха. Не исках да ставам сутринта, лежах и слушах как съпругът ми се приготвя и тръгва за работа.
Обикновено съм шумна весела – превърнах се в сянка. Беше болезнено дори да се гледаме в очите.
И на двама ни беше лошо, страх ни беше да си го признаем, на него, защото не можеше да ми помогне по никакъв начин, а на мен – защото той не можеше да ми помогне по никакъв начин.
Когато съпругът ми се прибираше от работа, се преструвах, че спя. И на него, и на мен така ни беше по-лесно.
Гледах как съпругът ми седи на компютъра през нощта, чете статии по темата за рака.
Не можех да се съсредоточа върху нищо. Просто исках да живея и се самосъжалявах. Мислите се отклоняваха настрани – животът не е справедлив, защо на мен, бях толкова свестен човек, защо ми се случи. Копнеех за утеха – но не я намирах.
Продължавайки да ходя по клиники и лекари, се подготвих за най-лошото, представих си слаба, изтощена след операцията и химиотерапия, със зелена кожа, напукани устни, плешива глава, хлътнали очи и разбирането, че това е всичко – просто си отиваш.
Не можеше повече така. Трябва да направя нещо, да взема нещата в свои ръце. Дори кучето има изход – да помоли за помощ. И аз трябваше да го имам.
Помощта на дъщеря ми
Но кого да попитам? Неочаквано, но тласък ми даде дъщеря ми. Тогава много й се обидих, думите й бяха като гръм посред бял ден.
В края на краищата очаквах съжаление и съчувствие от всички, а тук собствената ми дъщеря се караше на болната си майка.
Запомних всяка нейна дума.
„Мамо, ти си още жива, не си умряла, намери сили в себе си да живееш и да се бориш. Вземи правилното решение. Ако решиш да се оперираш, тогава премини през всички мъки на този ад. Ако не желаеш операция, потърсете консервативен метод. Но решението трябва да се вземе тук и сега. Съжаляваш само себе си, дори не забелязвате какво се случва с нас. Виж до какво докара баща ми, той се превърна в сянка, мислиш ли, че на него му е по-лесно, отколкото на теб?
Той просто не ти го показва, но гълта шепи успокоителни.
Няма нужда да се самисъжаляваш, трябва да действаp, ако не искаш да живееш, щe умреш!“
И взех решение. Но това е друга история. Определено ще пиша за нея малко по-натам.
Събрах се и започнах борбата си с рака. Борбата за живот…
