Отгледан съм само от баща си. Изобщо не помня майка си и никой от роднините ми не искаше да ми каже нищо за нея. Винаги отбягваха темата и ме оставяха да се чудя…
Като дете често питах баща ми къде е майка ми, защо я няма. Но всеки път той или мълчеше, или рязко сменяше темата, давайки да се разбере, че въпросът е приключен завинаги.
С течение на времето спрях да се опитвам да разбера каквото и да ило, за да не предизвиквам кавги.
Отношенията с баща ми винаги са били странни. Той се грижеше за мен по най-добрия начин: осигуряваше ми всичко необходимо, помагаше ми в обучението и решаваше всички битови проблеми.
Но не усещах никаква топлина, любов или подкрепа от него. Баща ми винаги ме държеше на разстояние, сякаш бях нещо чуждо за него. Почти не сме разговаряли задушевно, той не си играеше с мен, както другите бащи правеха с децата си.
Понякога ми се струваше, че той просто изпълнява дълга си, но в същото време изобщо не ме обича.
В деня на дипломирането ми баща ми отново показа своята студенина. Даде ми пари за костюм, но дори не ме поздрави. Не дойде на самото бала ми. Стоях сам, докато родителите на съучениците ми бяха наоколо, горди с децата си. Това много ме нарани, но аз, както винаги, си замълчах.
Мина време. Запознах се с едно момиче, влюбихме се и решихме да се оженим. Сватбеният ми ден трябваше да бъде най-щастливият ден в живота ми, но баща ми го нямаше. Той отново отказа да дойде, въпреки всичките ни увещания.
С годеницата ми му се обадихме и го помолихме да дойде, но той категорично отказа.
Когато се роди синът ни, баща ми изобщо не реагира. Изпратихме му снимки на вайбър с надеждата да хвърли едно око поне на внука си, но той остана безразличен.
Това продължи, докато един ден просто не се „счупих“.
Един ден, след работа, натрупаната болка и негодувание преляха и ме доведоха до решителност. Вдигнах телефона и се обадих на баща ми.
— Защо се държиш така с мен? Защо никога не ме подкрепи, защо никога не беше до мен? Знаеш ли колко трудно ми беше? Обичах те и исках да бъдеш част от живота ми!
Баща ми мълчеше. Казах си всичко, очаквайки оправдание или поне някакво обяснение. А тогава той каза нещо, което промени живота ми.
— Искаш ли да знаеш истината? Ти не си мой роден син.
Тези думи сякаш спряха времето. Всичко около мен спря,
Оказа се, че когато баща ми се оженил за майка ми, аз вече съм се бил родил. Истинският ми баща е неизвестен.
Майка ми ме оставила с него и си хванала чантата, изчезвайки от живота ни. Баща ми поел отговорността за дете, което дори не било негово. Той се отказал от идеята да ме изпрати в сиропиталище и ме отгледал като свой.
Сега разбирам защо беше толкова дистанциран. Той е носел тежко бреме по свой собствен избор и може би се чувстваше виновен, че не успя да ми даде повече. Но не тая злоба към него. Напротив, след като научих истината, започнах да го уважавам още повече.
Сега не знам какво да правя. Обичам баща си, той е най-близкият ми човек. Но толкова ми се иска той най-накрая да ме приеме не само като задължение, а и като част от живота си.
