Баща ми почина, когато бях на 16. Майка ми работеше на две места и печелеше малко. Спестявахме от всичко, виждахме плодове само на много големи празници. За нищо не съм молила. Опитвах се да печеля пари за себе си.
Имам по-малка сестра. Светла е на 8 години и е в трети клас. С майка ми се опитахме да й дадем всичко, за да не се чувства лишена от нищо.
За съжаление смъртта на баща ми не е единствената трагедия в семейството ни. Мама беше хоспитализирана с инсулт. Тя остана парализирана. Не можеше да работи повече.
Подадохме молба за инвалидност, но помощите не стигаха дори за половината от нейното лечение. Беше трудно, но се опитах да бъда оптимист в тежката ситуация.
Зарязах ученето, защото сега трябваше да печеля пари. На 20 години ми бе невероятно трудно да се грижа за болна майка и малка сестра. Мнозина ни предложиха помощ. Аз отказах.
Майка ми винаги е била добра жена, но болестта я направи гневна и злобна. Отначало тя се оплакваше от живота си, от слабостта си, а след това започна да се оплаква от сестра ми и мен.
Със сестра ми не чистим добре, готвим лошо, мързеливи сме, харчим много за себе си, при положение че тя има повече нужда от пари.
Опитвах се да не обръщам внимание на тези думи. Съобразявах се с болестта й. Но това отношение ме обиждаше. Правех всичко заради нея, но тя само си бършеше краката в мен.
Приятели постоянно ме убеждаваха да сменя работата и да наема медицинска сестра за майка ми. Знаех къде да отида, за да спечеля повече пари, но тогава нямаше да имам време за болната си майка.
Как може при две живи дъщери да има някаква медицинска сестра с нея? Не можех да го направя.
С времето оплакванията ставаха все повече. Мама започна да ни се кара, че сме си взели нови дрехи, въпреки че за първи път от много време купихме нещо за себе си.
Търпях. Търпях, колкото можех. Но един епизод завинаги промени отношението ми към майка ми.
Разболях се. Не отидох на работа. Температурата ми беше 39, имах треска, ужасна кашлица, изобщо не можех да спя. Цяла нощ страдах, а на сутринта отидох на лекар.
Сестра ми видя състоянието ми, приготви се за училище, целуна ме по бузата и ме помоли да се лекувам. А махка ми, както винаги, започна да ми се кара.
Да ми казва, че нямам нужда от лечение. Аз съм млада, мога да се справя сам, но тя е в трудна ситуация и има нужда от повече средства. Сега ще похарча много пари за прегледи и хапчета, а ще се окаже, че имам обикновена настинка.
Не я уважавам, искам смъртта й. Слушах я и тихо плачех. Нямах сили. Напуснах университета, работех усилено заради нея, въпреки че имах много възможности. Може би бях повлияна от умората, или може би негативът бе кипял в мен от дълго време, но се развиках на майка си. Казах й всичко, което мисля за нея.
Изследванията показаха пневмония. Лекарят предложи хоспитализация, но не можех да си позволя такъв лукс. Не можег оставя сестра си при майка ми. Написах отказ за хоспитализация, купих необходимите лекарства и отидох при приятелка.
Марина с радост ме пусна в дома си. Имахме задушевен разговор. Разказах й за майка ми, помолих я да ми помогне да си намеря жилище, както и медицинска сестра за майка ми.
Не исках да стоя вкъщи. Марина ми предложи да остана при нея, но първо да се прибера и да се лекувам вкъщи.
Вкъщи пак ме чакаше ядосаната на всичко майка. Шом вратата се отвори, тя започна да крещи. Не се поинтересува от здравето ми, а отново взе да ми брои парите. Помогнах й да яде, да си вземе лекарствата и отидох в стаята си.
Марина много бързо изпълни обещанията си. Тя намери медицинска сестра и ме приюти в дома си. Излекувах се, смених работата, но не ходя при майка ми.
Може да съм ужасна дъщеря, но винаги съм се опитвала да направя всичко за нея. Не получих никакви благодарности. Защо да се старая?
Млада съм, целият живот е пред мен. Редовно отделям пари за нейните нужди. Повече от необходимото. Алис, медицинската сестра на майка ми, казва, че майка ми се сеща за нас от време на време, но все по-рядко.
Не ни се обажда за празниците. Но не това е основното. Смених работата си и много скоро ще мога да се изнеса от моята приятелка Марина. Сестра ми и аз ще наемем отделно жилище. Марина ме подкрепя.
Тя често ми казва: „Трябва да се грижиш и да уважаваш болните, но не и когато те изяждат живи.“
