Ирина работеше като учител в училище. Тя познаваше всички деца по физиономия и повечето дори по име. Вече беше десет часа, Ирина бързаше за третия час.
В двора на училището имаше павилион, в който пекоха много, много вкусни кифли. Дори случайни минувачи идваха да хапват там, а опашките за бухти се извиха още преди отварянето.
Влизайки в двора, Ирина забеляза малко момче, седнало на една пейка. Никога преди не го беше виждала на територията на училището.
Приближавайки се, жената чула момчето да шепне под носа си: „Боже, моля те, нека майка ми спре да пие и най-накрая да започне да се грижи за мен. Помогни й да спре да пие…“
Ирина се приближи и попита момчето дали всичко е наред с него:
– Добре ли си? Да не се загуби?
– Не, не съм се загубил. Всичко е наред. Просто чакам мама. Тя отиде до павилиона за кифли.
– Как се казваш?
– Мишо.
– Добре, Мишо. Добре тогава. Беше ми приятно да се запознаем. Чао!
Ирина забърза към класната. След часовете имаше някакви неща за вършене в училището и едва привечер вече започна да се приготвя за прибиране към вкъщи.
Излизайки на улицата, Ирина видя Мишо в двора.
– Здравей, Мишо! Помниш ли ме?
– Помня, да.
– Защо пак седиш тук? Къде е мама? Взехте ли си кифли?
– Не – тъжно отговори момчето и сведе очи към земята. – Не се е върнала от сутринта…
– Как така не се върна? Защо седиш тук? Хайде бързо да отидем до павилиона, ще те нахраня. Сигурно си гладен…
– Ирина купи на Мишо пресни кифли и айрян. Той си поиска и пиле с ориз.
Жената беше шокирана. Докато Мишо ядеше, Ирина започна да го разпитва за родителите му.
Той е на пет години. Живее наблизо с майка си. Майка му често пие и води мъже у дома. Мишо изобщо не помни баща си. За да не умре от глад, всяка сутрин ходи на пазара. Там вече всички го познават. Помага на продавачите да сортират зеленчуците и плодовете и в замяна те му дават храна.
Ирина веднага отишла в полицията. Съпругът й беше подполковник.
Там тя написа заявление срещу майката на Мишо и няколко седмици по-късно социалните служби я лишиха от родителски права и Мишо попадна в дом за деца. Най-сетне момчето започна да се храни нормално пет пъти на ден и да си играе с истински играчки.
Ирина посещаваше момчето всеки ден и в същото време подготвяше документите за осиновяване. Благодарение на връзките на съпруга си, в рамките на два месеца Мишо живееше в голяма, просторна детска стая в дома им.
Мъжът на Ирина веднага намери общ език с момчето. Имаха много общи неща. Те обичаха да играят шах вечер, да се разхождат в парка през уикендите и да ходят на риболов в събота. Съпругът също записа момчето на бокс и му подари кученце немска овчарка за рождения ден.
Това беше мечтата на Мишо.
Ирина гледаше любимите си мъже и не можеше да им се насити, а много скоро разбра още една добра новина – че е бременна.
Миша беше толкова щастлив, че дори се научи да чете, за да може да избере име за сестричката си и един ден да й чете приказки. Съпругът на Ирина също мечтаеше за дъщеря.
Бременността на Ирина беше трудна, но в определеното време тя роди здраво момиче. Соня, както Мишо кръсти малката си сестра, израсна под надзора на брат си. Баткото не отксъваше очи от нея. Хранеше я, забавляваше я и я слагаше да спи.
И дори я къпеше под надзора на майка си.
Семейството реши да отпразнува първия рожден ден на Соня в увеселителен парк. Там се събраха много гости.
Децата си играеха отделно от възрастните. По някое време в парка се появи голямо агресивно куче. То се втурна към момичето, а Мишо геройски се изпречи на пътя му.
Кучето нахапа жестоко момчето и то прекара почти два месеца в болницата. Лекарите не даваха положителна прогноза, но Мишо се оказа истински боец и оцеля.
Когато отвори очи, Ирина седеше до леглото му.
– Мамо, как е Соня? Добре ли е? – попита развълнувано Мишо.
– Всичко е наред, слънчице, Соня е добре. Добре че и ти си добре. Ти си нашият герой!
Когато Мишо се върна у дома, Соня го чакаше на вратата и се хвърли на врата му.
— Мисо — каза нежно тя и целуна брат си по бузата.
