Неделя…Сутрин…Вървя си спокойно, както винаги, дойдох да купя от пазара евтини плодове и зеленчуци за седмицата. И тогава изведнъж усетих, че някой ме дърпа за ръкава. Пред мен стои едно момче, на около седем години и ужасно мръсно… и казва:
— Лельо…лельо… Имате ли нужда от дете?
Бях шокирана. Аз съм самотна 42-годишна жена, не се получи с мъжа ми, защото не можах да родя дете. Разделихме се… И в последните няколко години да имам дете беше моята обсебваща мечта. Желанието да имам бебе беше голямо… Чаках някакво чудо, но, за съжаление, не се случи.
— Имате ли нужда от бебе, или не? – момчето ми подаде бебе, увито в занемарено одеяло…
— Как се казваш?
— Аз … Юли, а това е малкият ми брат. Вземете го, лельо!
— Но как го даваш толкова лесно?
— Ами няма с какво да го храня! Млякото свърши, а макарони още не яде, защото е малък. Той е само на два месеца.
— Аз се казвам Вяра. А вашите няма ли да имат нещо против?
— Имаме само майка, която не се е прибирала няколко дни, но като цяло ще се радва само ако някой вземе брат ми, той я дразни, особено когато плаче
Веднага разбрах, че говорим за нефункциониращо семейство, но главата ми пулсираше бясно и мисълта ми беше насочена само към едно нещо: „…тези деца са ми изпратени от Господ!“.
— Юли, да вземем брат ти, да отидем до дома ви да поискаме разрешение от майка ти…
— Елате към мен – внезапно в очите на момчето се появиха сълзи.
— Какво ти има? Защо плачеш?
— Лельо Вяра, съжалявам, че дадох брат си. Но с теб ще му е по-добре, рано или късно ще ни вземат в детски дом.
— Добре тогава, можеш ли да дойдеш да живееш при мен, за да не се разделяш с брат си?
— Може ли?
— Може… Не ти ли е мъчно за майка ти?
— Съжалявам, не искам да живея с нея. Тя постоянно идва пияна, не готви храна, а също и когато при нея идват гости, брат ми и аз прекарваме нощта на улицата …
Сълзите ми бликнаха. На входа срещнахме майката на момчетата, която по всичко личеше изпитваше страхотен махмурлук. Да, и на външен вид си личеше, че е така от няколко дни. Изглеждаше на жена, която за една бутилка би продала не само децата, но и душата си на дявола.
— Искам да осиновя вашите деца!
Тя се замисли и след няколко минути каза:
— Колко пари даваш?
— Колко искаш?
— Десет! Десет хиляди!
— Добре, но само след оформяне на документите, а децата ги прибирам още сега.
— Да. Тръгвайте си вече, но но не забравяй… десет! Не по-малко… Чакам!
— Добре!
Бях записала разговора на телефона си. С него отидох при съответнтие служби.
Тази госпожа бързо беше лишена от родителски права и нямаше проблеми с документите. Служителите от настойничеството се опитаха да ме убедят след документи да не й давам тези пари! Обещах, особено след като съм майка на двама прекрасни сина!
Те са моето щастие!
