Родителите ми винаги са се гордели с мен – учех се добре и бях примерна дъщеря. Ето защо, когато след като завърших училище, реших да отида в София, за да продължа образованието си, родителите ми не бяха против.
Вярно, предупредиха ме, че не трябва да разчитам на финансова помощ от тях, тъй като те просто не са в състояние да платят обучението и живота ми в столицата. Разбирах това и не се сърдех. Струваше ми се, че мога да постигна всичко сама. Така се преместих в София.
Влязох в университет. Започнах да живея в общежитие. Тук срещнах бъдещия си съпруг Георги, с когото сме щастливо женени от 8 години.
Отначало той се срамуваше да ми покаже симпатиите и аз искрено не разбирах защо пренебрегва присъствието ми. Но когато го опознах по-добре, научих, че Георги просто се е притеснявал, че няма пари.
А той смятал, че момичето трябва постоянно да се води по ресторанти. Георги е сирак от седемгодишен. Отгледан е от баба си и дядо си. Имали малко пари – само за най-необходимото.
От детството си Георги е научен да работи. Научил се да си изкарва хляба сам от 15 -годишен. Така той също се установил в общежитието. Не учеше за висше, беше принуден да изкарва прехраната си в столицата.
Започнахме да се срещаме и развих чувства към него. Скоро Георги ми предложи да се оженим. Нямах нищо против. Така започнахме да живеем заедно в общежитието и да мислим за съвместно бъдеще.
Докато живееше в София, Георги успя да овладее много професии, вариращи от сервитьор до охранител на банка. Но не печелеше много пари – стигаха му само да плаща ежедневните си нужди. За купуване на собствен дом не можеше да става и дума.
Този въпрос стана болезнен за нас. Виждах, че Георги също се измъчва много, тъй като се сблъскахме с тъжната перспектива постоянно да сме сред други хора в общежитието.
А искахме да имаме деца и да живеем като нормални хора.
Георги ми сподели, че е можел да има собствен апартамент, но настойниците му в лицето на баба му и дядо му са го лишили от единствения му дом. Когато бил на 15 години, те поискали съгласие да продадат апартамента на починалите му родители. Искали да използват парите, за да ремонтират къщата си и другото да прехвърлят на него.
Но не се получило. Дядото и бабата починали, без да довършат ремонта. Тъй като Георги не бил прекият им наследник, той не можел да претендира за наследството. Появили се роднини, които бързо присвоили къщата за себе си. Така съпругът ми останал на улицата.
Леля му и чичо му открито не го харесваха и не смятаха за необходимо да помогнат на бедния си племенник. Затова Георги не очакваше помощ от такива роднини и насочи цялата си сила към това да успее сам.
Признавам, винаги съм вярвала в съпруга си, така че когато той реши да започне да продава месо, не се намесих.
Той бързо намери доставчик, който доставяше в цяла България. Пред Георги се отвориха нови перспективи. Отвори няколко магазина за месо и бизнесът потръгна.
Бавно, но сигурно нещата започнаха да се подобряват. И в рамките на една година големи ресторанти и магазини започнаха да работят с него, искайки да имат качествени продукти на рафтовете си.
Нещата вървяха повече от добре, затова си наехме апартамент в модерен квартал. През следващите четири години ни се родиха две момчета. Георги положи всички усилия да развие собствен бизнес. Утвърди се като предприемач и под негово ръководство вече работят близо 50 човека.
Разширяването на бизнеса ни помогна да закупим собствен дом. Това беше много важно за мен – всеки щеше да има свое кътче. Купихме си къща с двор с красива цветна градина.
Днес съпругът ми има стабилен доход, което ни позволява да живеем пълноценен живот. Дори изтеглихме кредит за апартамент, за да осигурим и на децата си собствено жилище в бъдеще.
Наскоро собствената му леля си спомни за съществуването на Георги. Тя изведнъж поиска да ни посети, когато разбра за бизнеса на племенника си.
Само за няколко дни тя разказа на всички за богатството на нашето семейство, така че буквално месец по-късно дори най-далечните роднини научиха за съществуването на Георги.
На Георги му е смешно и тъжно едновременно. Защото никой не се поинтересува от от него преди. Нито един роднина не изрази желание да помогне на бедния човек, който оцеляваше както може.
Случвало се е да няма стотинка за парче хляб и никой не искал да му помогне тогава. Днес той е натъжен до сълзи, че семейството му има нужда от него само заради парите. Наясно е с това и не се отдава на илюзии и не проявява съжаление към онези, които някога са го лишили от собствения му дом.
Георги не изпитва злоба, но и не изпитва специална любов или чувство за близост към роднините си.
Разбирам го идеално.
