Той я обичаше през целия си живот. Заобича я като младеж, но отиде в казармата. А през това време тя се омъжи за друг – така се случи. В младостта трудно се чака.
Той реши да продължи напред, напук на всичко. Иво, така се казва мъжът, постигна големи успехи в живота, въпреки трудностите. Имаше своите любовни увлечения, все пак беше нормален мъж, Но така и не се ожени.
В душата си продължи да обича момичето, което не го дочака.
На никого не разказа за нея. Дори и пред себе си не признаваше. Но помнеше светлите й очи, смеха й, нежните й ръце, нейната изящна фигура…
Минаха тридесет години – цял живот. Иво не седеше в социалните мрежи – какво да прави там? Не беше за него. И не поддържаше връзка със съучениците и приятелите от детинство.
Но случайно или не той намери своята Ваня във фейсбук.
Обикновен профил, в който тя споделяше рецепти и статуси за любовта и надеждата. Никакви снимки, никакви лични неща за себе си – празна страница, безинтересна.
Но сърцето на Иво заби щом видя профила й. Той едва не се задуши от вълнение и й написа съобщение. И тя отговори – кратко и сухо. Той отново й писа – без дори да знае къде живее. И тя отново му отговори кратко. Любезно и кратко.
И Иво осъзна, че любовта все още е там, че би дал всичко на света, само за да види своята Ваня, само да поговори с нея. Но тя упорито отказваше да се срещнат, макар да отговаряше на писмата. Той започна да я издирва, намери адреса й и отново задънена улица.
Не отивай там, там е семейството й, мъж, деца, внуци тичат насам-натам…
Той се измъчваше и пишеше. А тя отговаряше. И така мина година. Иво страдаше и я сънуваше като в началото, когато са млади, красиви, отново заедно…
А един ден Ваня му писа. Писа му нека всичко си остане както си е.
„Не бива да се виждаме. Не бива да се срещаме. Аз съм на петдесет. Аз съм тежко болна. Аз съм инвалид. И от лекарства и лечения съм 40 килограма.
Почти не мога да ходя, само до аптеките. И дори не се страхувам, че ще дойдеш – ти няма да ме познаеш. Аз съм една задъхана старица, но ти ме помни такава, каквато бях. Аз също те обичах през целия си живот, бракът ми беше грешка и не живяхме дълго заедно. Сама изживях живота си – вече го изживях. Обичам те и ми прости“.
Но Иво не се отказа.
Отиде при Ваня веднага – вече знаепе адреса. Тя отвори вратата и заплака с безсилни сълзи на отчаяние. А той я гледаше и виждаше само светлите й очи и нежните ръце.
Той виждаше своята Ваня и нищо друго. Нищо излишно. Тя си бе останала красавица и нямаше по-хубава от нея на света. И колко глупаво и разточително беше да загуби цяла година! Цяла скъпоценна година в писане!
И днес са заедно. Не виждат в другия никакви промени, защото любовта има свой поглед. И любимият човек е прекрасен и нужен, каквото и да се случи с него.
И може би Ваня все пак ще оздравее – сега има за какво да оздравява. Това е история за любовта. И за това, че не се променяме за тези, които ни обичат…
