Животът е пълен с изненади. Понякога са приятни, а понякога не толкова.
Със съпруга ми отдавна мечтаехме да имаме дете. Какво ли не опитвахме, но не можах да забременея. Когато няколко години по-късно видях две черти на теста, радостта ми нямаше граници. Не можех да повярвам, че най-накрая ще стана майка.
Когато лекарят потвърди бременността, признах на съпруга си. Той се разплака от щастие. Изчакахме малко и съобщихме радостната новина на нашите родители. Бях сигурна, че ни чака само най-доброто.
За съжаление щастието ни беше краткотрайно. Бременността беше тежка. Няма да описвам всички удоволствия, но се почувствах ужасно. Всеки ден лекарите се бориха за живота на детето. Почти умрях по време на раждането. Но най-лошото е, че бебето ми се роди мъртво. Не са виновни лекарите – такава беше съдбата.
В този момент не исках да живея. Изгубих смисъла на живота, защото разбрах, че няма да има втори шанс като този. Съпругът ми, естествено, ме подкрепи, но, честно казано, това не ме улесни.
Не казахме на никого за мъката си, защото нямаше време за това. Всички мислеха, че просто си почивам, тъй като раждането започна много по-рано.
В съседната стая непрекъснато плачеше дете. Да чувам плача му беше много болезнено за мен. Не разбирах каква майка има, която не може да го успокои.
Но скоро научих от медицинската сестра, че той е от отказаните деца. Жената, която го е родила, избягала от болницата, а той останал сам. Персоналът няма време да го гледа, така че детето често плаче.
В този момент сърцето ми започна да бие лудо. Изпитах дива омраза към майката кукувица и несправедливостта. Защо тя успя да роди здраво бебе, а моето почина?
Със съпруга ми се посъветвахме и решихме да вземем детето. Разбира се, беше малко страшно, защото да се влюбиш в чуждо бебе не е толкова лесно. Но се убедихме, че това момче ни е изпратено от съдбата след смъртта на собствения ни син.
Директорът на родилния дом ни помогна. Тръгнахме си с осиновеното дете, но всички смятаха, че това е моето собствено бебе.
Денис беше спокойно и тихо дете. Майчинството ми донесе само положителни емоции, защото нямаше проблеми с момчето. Нашите майки, неговите баби, не можаха да се наситят на новороденото си внуче и не забелязаха никаква уловка. Те дори откриха някакви семейни черти в детето, така че нямаха съмнения, че е наше родно.
Но като порасна, синът ми престана да прилича на нас. Чертите на лицето му бяха други. Свекърва ми реши, че съм разглезила детето. Майка ми се въздържа от коментар, но и тя започна да подозира нещо нередно.
Тя не се усъмни в моята вярност, но предположи, че бебето е сменено в родилния дом.
Не посмяхме да кажем истината. Факт е, че роднините ни първоначално бяха против осиновяването. В един момент обаче осъзнах, че трябва да взема решение, защото родителите ми се дистанцираха.
Но преди третия рожден ден на сина ми всички започнаха активно да звънят и да искат да дойдат на тържеството. Съпругът ми и аз бяхме шокирани от тази инициатива. Решихме, че роднините са променили решението си и искат да възстановят отношенията си с нас.
След рождения ден се успокоиха. Не можех да разбера какво се случва. Разрешен ли бе конфликтът, или не? Но след седмица-две майките поискаха да дойдат у нас на вечеря.
Бяха емоционални и казаха, че ще има сериозен разговор.
„Денис не е мой внук“, каза първа свекървата.
„Той изобщо не е твой син“, добави майка ми.
Не разбрах за какво говорят, но скоро майките ни връчиха ДНК експертиза. Оказва се, че са дошли на рождения ден, за да вземат биологичен материал. Съпругът ми и аз бяхме шокирани.
И двамата разбрахме, че ситуацията е ескалирала, така че трябва да си кажем всичко.
Така бабите разбраха, че собственият им внук е починал при раждането и ние сме осиновили Денис.
Те плакаха и се извиниха, а ние също поискахме прошка, че не решихме веднага да кажем истината. Стана ми много по-леко, защото сега мога да бъда честна с родителите си.
Когато синът ми порасне, ще му кажа и на него истината. Мисля, че има право да знае това. Не искам някой да ме изпревати и да разбере за осиновяването от някой друг.
