Беше 1997 г. Държавата е в криза, хиперинфлация. Цените скочиха до небето. Фалираха и затвориха стотици предприятия и фирми. Хората бяха уволнени. Хиляди останаха без работа. Много семейства гладуваха. В магазините и аптеките, ако имаше нещо, беше на нереални цени.
Върнах се от родилния дом, където жена ми лежеше да се възстановява след раждането на второто ни дете. Обаждане от болницата. След него животът ми се промени драматично. В този ден, по вина на здравните работници, нашият свят почти загуби майка и дете.
Жена ми беше няколко месеца в медицински център. След това я преместиха в болницата. А там лекарите бяха със закоравели души. Карали съпругата ми да върви пеша по етажите за прегледи.
Това било грешка. Имало обилно кървене. В резултат на това жена ми беше в кома 3 дни. След това още 28 дни лечение, в крайна сметка стана инвалид. Синът с мозъчен кръвоизлив беше преместен в реанимация.
Аз бързам натам. Директно при началника на отдела. Той директно казва: „Пригответе се за най-лошото. Почти няма шанс. Една на милион. Но преди 6 години, в подобна ситуация, бебето успя да оцелее. „Но все пак има шанс!“, възразих аз. „Ще се боря докрай!“
И се борих. Синът беше в реанимация в специален бокс. Към миниатюрното му тяло бяха свързани устройства, които поддържат жизнените функции на основните органи: бели дробове, бъбреци, черен дроб. Беше покрит с катетри. Беше ми позволено да съм с него, да говорим, да му държа ръчичката.
Бях възможно най-близо до него 28 дни. С мен за първи път си пое самостоятелно дъх. Отвори очи. Сини като небето. Но това не стана веднага. В съседните боксовв имаше и други бебета. Не всички имаха късмет.
На работа си взех неплатен отпуск. Трябваше да се грижа и за дъщеря си първокласничка. Сутринта я карах няколко спирки до училище. След това се втурвах към жена си в болницата. Тя беше в критично състояние. И не й казах истината за сина ни. Каза, че с него всичко е наред, само е малко недоносен. От жена ми отивах на училище, взимах дъщеря си и я прибирах. След това при сина или в търсене на лекарства, храна.
Да напомня, че страната е в тежка криза. Имаше затруднения с лекарствата. Трябваше буквално да се боря за всичко. Тогава нямаше мобилни телефони, така че трябваше да търсиш стационарни телефони, за да се обадиш в аптеката от тях. Но в аптеките никой не вдигаше.
По това време все още нямаше сайтове, така че трябваше да обиколя всички аптеки в града. Направих всичко, което можах. Намерих лекарството. Реши се въпросът с кръвопреливането. Направиха го три пъти. Мой колега дари кръв.
Но състоянието на сина ми само се влоши. Въпреки че беше борбено момче. Бореше се здраво и преживя три коми през цялото време. А след втората кома ми дойде мисълта – трябва да го кръстя. Тогава бях атеист. Но реших да използвам всички шансове и да се обърна към Бог за помощ. Отидох в църквата и обясних ситуацията на първия срещнат свещеник.
Отец Николай ми влезе в положение и веднага се отправи с мен към медицинския център. Началникът на отдела бе сразен от молбата ми, каза, че за първи път му се отправя такова искане. Синът ми бе кръстен и дадох обет в душата си, че ако се случи чудо, тогава ще приема православната вяра.
Всяка сутрин ходех по една пресечка до телефонен автомат, за да се обадя в центъра и да разбера ситуацията. Този път сестрата извика началника на отделението по телефона. Много се напрегнах. Това вече се случи, когато синът изпадна в кома за втори път.
Но тук лекарят не скри радостното си вълнение. Каза, че се е случило чудо! Никога не бил нещо подобно! Всички показатели на сина ми се нормализирали за една нощ. Всички анализи били като при здрав човек, нямало възпалителни процеси. Започнал да диша сам.
И тогава разбрах, че има Бог и той чу молбата ми! А сега трябва да изпълня обета си. Изпълних го, точно в деня на Светото Кръщение.
Синът ми прекара още 3 месеца с майка си в центъра. Бе признат за дете с увреждания. Пенсионирах се от службата и посветих живота си на рехабилитацията на моя син. Сега той е на 22 години. Заедно с него преминахме през много трудности и неприятности. Така например само през първата година от живота му са му направени 11 пункции на гръбначния мозък.
Дори синът ни да не е като повечето си връстници, той е специален. Но сега той е с нас. А тогава лекарят ме увери, че няма почти никакъв шанс за това. Едно на милион! Но ние се борихме за този шанс и победихме. И слава на Бога! Приятели, не се отказвайте до последно! Борете се докрай!
