Майка ми почина, когато бях на 4 години. Виждал съм я само на снимки. Спомени почти нямам. Баща ми ме отгледа сам. Времето, което прекарах с него, остана завинаги в паметта ми.
В началното училище, докато другите деца тичаха по улицата, аз седях и рисувах линии и куки. Ако баща ми не го харесваше, той късаше страниците на тетрадката. Започвах отначало и така, докато го правех перфектно.
Когато учех буквите, бях принуден да пренаписвам огромни текстове, за да тренирам красивия си почерк. След това пишех за бързина, но почеркът ми трябваше да остане перфектен.
Баща ми ме караше да чета много. Първо ми купуваше приказки, а после сериозна литература. Бях малък, когато срещнах Вазов, Йовков, Булгаков, Достоевски. Не разбирах какво чета. Това не спря баща ми. Той продължи да ми дава сложна литература.
Когато пораснах, му разказвах съдържанието на книгата по памет. Отначало баща ми искаше големи пасажи в няколко раздела, след което ги съкращаваше до един абзац. В края на разказа ме питаше какво съм разбрал.
Отначало – нищо. Баща ми беше търпелив човек. Той сам ми обясняваше всичко. Така се научих да анализирам прочетения текст. Това ми беше полезно по-късно.
Имах учител по почти всички предмети с изключение на физическо възпитание и изобразително изкуство. Но тогава баща ми намери алтернатива. Изпрати ме на басейн и на училище по изкуства.
От 5 до 11 клас нямах свободно време. Винаги учех. В онези години ужасно не харесвах баща си за това. Исках като другите деца да излизам и да се забавлявам през ученическите години. Баща ми е корав човек. Никога не ме е хвалил. Никога не съм чувал топли думи.
Може да изглежда, че съм живял с тиранин. Това е грешно. Той показваше любовта си с действия. Съжалявам, че разбрах това късно.
Баща ми е живял труден живот. Почнал да работи още като ученик. Родителите му не се интересували от образованието на сина си. Те смятали, че човек трябва да работи в тежък физически труд.
Искал да учи в университет. Мечтаел да стана журналист. Четял много, тренирал дикцията си, научил се да пише, подготвил се сам за прием, но не му достигнали 0,5 точки от бала. Семейството му не му е дало пари. Баща ми не се разстроил. Решил да пробва силите си догодина. Но, както често се случва, животът е непредсказуем.
Започнал работа. Работил като пазач в магазин за хранителни стоки. Там срещнал майка ми. Влюбили се един в друг. Няколко години по-късно имали сватба и съм се появил аз. Кога да ходи на лекции, като трябва да гледа детето си?
Дълги години баща ми живееше с мечтата за висше образование. Той все още искаше да стане журналист. Вече бе събрал пари, аз бях пораснал, а след това майка ми се разболя. Без да се колебае, той похарчи всичко, което събра, за лечението на майка ми.
Не помогна. Неговата любима я нямаше. Тогава той напълно се отдаде на мен.
Спомням си първия път, когато взех „Чумата“ на Камю. Абсолютно нищо не разбрах. Философията ми беше трудна. Баща ми пламна, когато видя каква книга съм започнал да чета. Цяла вечер слушах разказите му. Оказа се, че обича философията. Той знаеше повече от моя преподавател в университета.
Моето образование не приключи с книгите. Учих английски, немски и френски. Нямах достатъчно думи, за да изразя възмущението си. Бях на 15, исках да излизам с момичета и да се прибирам късно.
На което баща ми каза: „След като имаш силата да мислиш за красиви момичета, значи имаш много свободно време. Ще учиш езици.“ Сега пораснах и мога да се смея на това, но тогава имах съвсем други чувства.
Баща ми не харчеше пари за образованието ми. Издържах изпитите с висок резултат и влязох с лекота. Тук ми дойде на помощ всичко, на което баща ми ме научи.
Медицината е трудна наука, но на мен ми се отдаваше. Връстниците ми не можеха бързо да запомнят големи количества материал, но аз можех. Пишех бързо и разбирах прочетеното. Бях изненадан колко съм страхотен.
Учих отлично през всичките години. Когато отидох на първата си малка операция, бях преизпълнен с възторг. Всичко беше направено много бързо. Докато съучениците ми зубреха имената на хирургическите инструменти в класната стая, аз преначертах всичко и учех вкъщи.
Учителите забелязаха артистичните ми умения. Непрекъснато ме караха да рисуваме плакати, здравни бюлетини за нашата болница или да оформям притурки.
Минаха години, но моите анатомични рисунки все още красят стените. Спомням си, че водех детето си на педиатър, а моята рисунка на бели дробове висеше на стената.
Завърших университета с отличие. Всички лекари ме познаваха. Още учех, а вече ми предложиха работа в частна клиника. Веднага щом напуснах учебното заведение и започнах работа с добри доходи.
Исках да кажа на баща ми нещо важно, но закъснях. Баща ми почина. Цял живот ще се укорявам, че не съм имал време да кажа една дума „благодаря“.
До смъртта си ще разказвам на децата си за дядо им. Те трябва да знаят какъв прекрасен човек е отгледал баща им.
