Синът ми и жена му мислеха, че спя. Но аз чух всичко. Исках да изкрещя заради това, което чух. И такива времена доживях.
Станах бреме за семейството си и сега те трябва да ме търпят. Не съм се карал с тях. Нямаше никакъв смисъл. А и това ще промени ли отношението им към мен?
Скоро ще навърша 70 години. Жена ми почина преди повече от десет години. Разбирайки ситуацията, в която се намирам и какво казва собственият ми син за мен, смятам, че това всъщност е за добро. Тя просто не можеше да преживее такива думи.
Веднага след неговата женитба синът ми и съпругата му се преместиха да живеят при нас. Отначало все още бях господар на апартамента си, но с напредването на възрастта започнах да забелязвам, че все по-малко се обръща внимание на мнението ми.
Заедно със съпругата ми станахме като наематели в квартира, която беше пред освобождаване. Тя си тръгна първа. А аз останах да слушам такива ужасни неща за това как със съществуването си преча на сина ми да живее.
Не мислех, че ще дочакам до този момент.
След като чух това, твърдо реших, че ще ги науча да ме уважават. Може да съм стар, но апартаментът е мой и ще ме слушат, ако искат да живея в него.
Когато тръгваха за работа, аз просто събирах вещите им и ги хвърлих на стълбите. Заедно с мой стар приятел сменихме ключалката. Нека сега се опитат да дават заповеди от другата страна на вратата.
Отдалеч чух недоволството им и почти истеричния плач на снаха ми. А когато се опитаха да отключат вратата и не можаха, започнаха да чукат и да натискат звънеца.
Не сме водили разговор. Те викаха един през друг се и дори не искаха да ме слушат. Заплашиха ме, че ще извикат полиция и ще ме пратят в лудница. Но аз отстоях позицията си.
Те няма да живеят в този апартамент, ако не ме уважават. Дори се заканих, че ще напиша завещание и ще прехвърля всичко на някой друг или дори ще го продам и ще живея няколко години за собствено удоволствие.
Но диалогът не вървеше добре. И така, въпреки шума, отидох да гледам телевизия. Явно не искаха да ме разбират.
Едва след няколко дни успяхме да говорим нормално. Синът ми сам се обади. Преместили се да живеят при тъща му. Поиска прошка. Казах, че съжалявам, но оттук нататък ще живеят отделно.
Някой ден апартаментът ще остане техен, но сега аз съм собственикът му и не искам да ме безпокоят. Така се разбрахме.
