Имам спокоен и премерен живот. Омъжена съм отдавна, с мъжа ми имаме три дъщери, най-голямата вече е тийнейджърка.
Работя от вкъщи, правя ръчно изработени кукли и ги продавам чрез моя онлайн магазин. Моите кукли са скъпи и има интерес към тях; успях да превърна хобито си в успешен бизнес.
Наскоро ми се обади моята приятелка Надя, тя работи в парти агенция, понякога се появява в костюм на принцеса, понякога прави балони във формата на кучета в костюм на клоун.
Надя ми каза, че са били помолени да изнесат развлекателна програма в детски рехабилитационен център за деца с увреждания, останали без родителска грижа.
И когато я попитали дали има приятели, които могат да проведат майсторски класове за деца, тя се сетила за мен.
Разбира се, съгласих се. Защо не направиш добро дело, не всичко се измерва с пари. А в този момент имах свободно време – тъкмо бях завършила важна поръчка.
Когато пристигнах в центъра, ме заведоха в стаята за творчество, където ме чакаха децата. Влязох и застинах. В инвалидна количка седеше момче на около 5 години, от което не можех да откъсна очи.
Толкова красив, сладък и ми напомни на изваяния образ на мъжа ми – просто се влюбих в това дете.
След майсторския клас си тръгнах и не можех да мисля за нищо друго освен за това момче. Реших да говоря с мъжа ми да го осиновим – той започна да крещи, че съм луда. За какво осиновяване може да става въпрос и то на болно дете.
След това не си говорихме няколко дни.
Един ден се приготвех да излизам, съпругът ми попита къде отивам:
— Отивам да видя Иван Самородов.
— Кого?!
— Момченцето в количката се казва Иван. Фамилията му е Самородов.
За моя изненада мъжът ми каза, че ще дойде да види момченцето, след е толкова важно за мен. Радвах се като дете… Вярвах, че сърцето му ще се разтопи.
Но след срещата ни с малкия Иван мъжът ми взе да се държи някак странно. Затвори се в себе си, беше мрачен и веднага щом се прибра вкъщи, започна да пие. В следващите дни не спря да пие.
Попитах го какво се случва, настоявах да ми каже всичко. И той ми обясни…
Меко казано бях шокирана.
Оказва се, че преди време той имал любовница със същата фамилия като момчето. Срещнахме се и се разделихме. И когато съм споменала фамилията на момчето, нещо щракнало в него.
Фамилията е много рядка, решил да види момчето – наистина е негово копие. Същия ден намерил майка му, тя признала, че е родила дете от него, но детето било болно и го изоставила.
Съпругът ми ме увери, че ми е изневерил само с нея и никога повече, стоеше на колене и плачеше – поиска да осиновим момчето. Погледнах съпруга си и казах:
— Мислиш ли, че след като толкова много исках да го взема, сега нещо се е променило? Вече искам да го взема още повече – той е брат на дъщерите ни.
Взехме Иван у дома.
После ни очакваха толкова трудности, че понякога виех от умора. Вземането на момчето не беше най-големият проблем – да обясним на всичко на децата беше много по-трудно.
Последваха и куп курсове за рехабилитация, лечение, операция и много, много борби за моето момче, за да си стъпи на краката и да ходи само.
Бях много разочарована от съпруга ми, охладнях към него, но днес отношенията ни се промениха. Минаха вече 9 години.
Сякаш започнахме всичко отначало и сега като гледам сина си, който играе футбол, кара колело и преди училище ме целува и казва: „Ще се видим довечера, мамо!“ , разбирам, че всичко е направено за по-добро… дори и да е грешка на съпруга ми.
Неведоми са пътищата Божии!
