С бъдещия ми съпруг. се запознахме на работа Започнахме да излизаме и се оженихме година по-късно. Родителите му не бяха особено щастливи от новия статус на сина си. Но тогава не ме интересуваше особено.
Семейният ни живот беше прекрасен. Живеехме в любов и разбирателство, както си мислех тогава. Съпругът ми ми помагаше във всичко и ми се струваше, че това е истинското щастие.
Около три месеца след това забременях. Щастието ми нямаше граници. Съпругът ми също беше щастлив. Единствено свекървата не показа никакви емоции, нито положителни, нито отрицателни. Сякаш се беше случило нещо обикновено.
Но тогава не обърнах внимание на това. Бях преизпълнена с позитивни емоции. Исках да полетя от щастие.
Бременността протече без проблеми. Нито киселини, нито подуване ме притесняваха. Настъпи моментът на раждането. Имаше контракции, но матката не се отвори. Лекарите се заеха с мен, а аз просто загубих съзнание. Как ме спасиха, не знам. Просто ги чувах как си говорят, как се трудеха неуморно да ме спасят.
На бял свят се появи най-красивото момиче. Сложиха я на гърдите, за да тестват рефлексите й и я отведоха някъде.
Страдах толкова много по време на раждането, нямах никакви сили, така че веднага припаднах. Събудих се чак сутринта, когато докторът влезе в стаята.
Започна да говори, че раждането било тежко. Че момиченцето е родено с гръбначна травма. Проблемът е вроден и остава за цял живот. И започна да ми говори да си помисля дали мога да отгледам инвалид.
„По-добре е да напишете отказ и детето ще бъде отведено в специална институция, където ще се погрижат за него“, каза ми той.
Не можех да повярвам на чутото. Как така вродено? Плодът се развиваше нормално и на ултразвук не се виждаха никакви проблеми. Детето беше здраво. Това е най-красивото момиче на света. Как да се откажа от него? Лекарят си тръгна с думите: „Просто си помислете“.
Сълзите се лееха от мен, не можех да се успокоя. Реших да се обадя на съпруга си. Най-близкият ми човек. Никога не съм очаквала, че той ще реагира така.
Той заяви, че не му трябва дете с увреждания. Ако го взема, той ще ме напусне. Гласът на свекървата се чуяаше в далечината. Мърмореше, че съм лоша снаха и не мога да родя едно нормално дете. И тя също заяви, че детето не им е нужно.
Чувствах се толкова зле, а после трябваше да преживея и този шокиращ разгово с мъжа ми. Бях в такъв ступор, че не можех да помръдна.
След като събрах всичките си сили, реших, че няма да оставя детето.
След като ме изписаха с дъщеря ми, отидох при родителите си. Имах нужда от морална и физическа подкрепа. Родителите ми живееха на село. Наистина имахме нужда от чист въздух. Дъщеря ми растеше не с часове, а с минути. Растеше щастливо дете. Единственото, което я отличаваше от другите деца, беше, че не можеше да седи и да ходи.
Един ден се разхождах с бебето си и към мен се приближи някаква баба. Тя каза, че в съседното село има човек, който изправя на крака такива деца.
Разпитах всичко за този човек: къде е, как да стигна до там. Тя ми даде адреса на малък град. Още същия ден се приготвих и тръгнах. Месец по-късно моята принцеса започна да ходи, а след два вече тичаше като здравите деца.
Толкова ми хареса да живея там, че не се върнах при родителите си. Купих си къща, намерих работа и започнах да се установявам.
Един де, докато си играех навън с дъщеря ми, чух телефона да звъни. Вдигнах и чух писъци: „Блъсна го кола, в реанимация е. Лекарите казват, че няма да проходи. Ела.“
Беше бившата ми свекърва. Тези хора вече не ме интересуваха. Казах й, че вече нямам мъж и изключих телефона.
Но нещата не спряха дотук.
Три месеца по-късно някаква кола спря пред дома ми. От нея излезе свекървата и изведе сина си в инвалидна количка. Щом видяха дъщеря ми да тича и паднаха на колене пред мен и започнаха да молят за прошка.
Искаха да се върна.
Казах им, че някога изоставиха малко, беззащитно дете, което не бе виновно за нищо. И че те дори не се опитаха да направят нищо. Добавих, че сега на мен пък не ми трябва човек с увреждания.
Повече не ги видях.
