Хората умират. Близките ни хора един ден умират и отваряме очите си, за да видим чудото.
Преди година баба ми почина. И това беше първата и засега последна смърт, която дълбоко преживявам и все още приемам.
Спомянм си последния й поглед, последните й думи и топлината на кожата й. Тези чувства изникваха в главата ми много често преди и малко по-рядко сега. И едва с нейната смърт успях да оценя напълно тези абсурдно прости неща, чрез които тя се грижеше и обичаше мен и цялото си семейство.
Да ме нахрани. Да ме похвали. Да ме съжали. Да ми направи комплимент. Да запази тайната ми. Да ми напомни нещо. Да ми махне с ръка през прозореца, притискайки челото си към стъклото. И така винаги, постоянно, без резерви.
Не осъзнавах колко много означава това и колко много ми дава. Едва с нейното заминаване оцених това приемане, тази грижа и тази любов. Безусловна. Константна. Вечна.
Дълго време изпитвах нужда да отида в дома й, да остана в него, да пресъздам в паметта си усещанията, звуците и миризмите. Скърцащата подова дъска. Ухаещите палачинки. Онова „Ох“ заради болките в коленете.
Взех някои вещи, свързани с нея. Някои поставих в специално купена кутия, а други поставих в дома си. Това се оказа много важно за мен.
Тя винаги ми казваше каква добра и прекрасна майка съм за децата си. И в същото време ми припомняше неща от детството ми, говорейки за това как са ме обичали. Тя подкрепяше моето възрастно аз и винаги се грижеше за детето в мен. И, о, Боже, колко много мъдрост имаше в това.
Дразнех се на парите, които тя слагаше в ръката ми всеки път, когато си тръгвах, без да приема никакви извинения. С думите „Да си куши нещо за себе си“. И едва сега разбирам смисъла. Тези пари винаги харчех за себе си. И, о, Боже, колко грижа имаше в това.
Сред нейните неща открих моите детски майстории, които й бях подарика, бележки, които съм писала като малка, изрязана бележка от вестник за защита на дисертацията ми, снимки от моите сватби, истории, които някога съм написала и съм й носела. И, о, Боже, колко ценно е това за мен сега.
Тя ми разказваше за младостта си, за войната, за ЛЮБИМАТА си работа, за баща ми като малък, за родителите ми, за това как е раждала. И всичко това винаги беше толкова лесно и искрено. Без да се оплаквам. И, о, Боже, колко важно е това за мен сега.
Когато ми е трудно, болезнено, трудно… често се виждам през НЕЙНИТЕ очи. Когато се ядосвам, вместо да съжалявам сина си, който се събуди отново кашляйки през нощта. Когато съм объркана и не мога да разбера какво да правя.
Когато ме е страх какво ще се случи след това. Виждам лицето й, притиснато с чело към стъклото, и тогава сякаш променям гледната си точка и виждам себе си от този прозорец. Грижа ме е. Успокоявам се. Подкрепям и обичам. И, о, Боже, това е истинско чудо.
