Наложи се да родя дете за сестра ми. И сега се чувствам просто ужасно…

Наложи се да родя дете за сестра ми. И сега се чувствам просто ужасно...
Изображение от freepik

Скоро ще навърша 30 години. Имам свое семейство – съпруг и две деца. Сестра ми е с 5 години по-голяма от мен, но е бездетна.

През всичките години тя се занимаваше с градене на кариера. Наскоро се омъжи за втори път. Първият съпруг напусна Вики, когато разбра, че тя е болна от рак.

Но сестра ми успя да пребори тази ужасна болест. Едва сега тя вече знае със сигурност, че не може да има деца.

Вторият брак на Вики може да се нарече по-успешен. Но съпругът й също така силно като нея искаше деца. Първоначално бяха решили да осиновят бебе, но тогава на сестра ми х хрумнала друга идея.

Преди заболяването си тя бе замразила яйцеклетки, в случай, че реши да ражда в по-напреднала възраст. И тогава остана само един проблем – да се намери жена, която да се съгласи на сурогатно майчинство.

Сестра ми се обърна към мен с такава молба, но аз й отказах. Виктория обаче не се отказа и постоянно намираше нови аргументи защо трябва да й помогна.

Майка ми също ме притискаше, казвайки, че щастието на сестра ми зависи от мен. И че, ако примерно не се съглася на това приключение, вторият й съпруг също ще я напусне.

Те повлияха и на моя съпруг. И накрая той вече успя да ме убеди. Колко съжалявам, че се съгласих на това! Това беше моята най-голяма грешка.

Нямаше проблеми с ембриотрансфера. Бременността беше лека, както и предишните две. Но психологически се чувствах много зле.

По време на ултразвука обърнах очи от екрана, за да не плача. Виктория и съпругът й се засмяха и не можеха да бъдат по-щастливи. Казаха им, че ще се роди момче.

Когато започнаха първите движения ми стана още по-трудно. Разбрах, че не искам да дам бебето, което нося под сърцето си.

Бях на ръба през цялата бременност. Всички го отдаваха на хормоните. Само аз обаче знаех причината.

Родих прекрасно момче в точния срок. Дори си мислех да избягам от болницата с него. Ако не бяха собствените ми деца, щях да постъпя точно така.

Виктория поиска да го кърмя. Но беше прекалено за мен.

Днес се срещам с Виктория и нейния син всеки ден. Живеем в съседство, така че е невъзможно да избегнем тези срещи. Ивайло расте, а мочето майчинско сърце страда. Не мога да приема факта, че ме нарича леля, а не мама.

Нарочно ги посещавам често, за да гледам как расте. В такива моменти не искам да му пускам ръката…

Опитах се да кажа на сестра ми какво чувствам, но тя не ме разбра.

Мислите в главата ми никак не са добри. Улавям се, че искам сестра ми отново да се сблъска с болестта и аз да мога да си взема детето. Разбирам, че бавно полудявам, но не мога да направя нищо.

Advertisement