Мислех, че на стари години ще мога да разчитам на подкрепата на дъщерите си. Но сега трябва да нося и тях, и мъжете им на раменете си.
Съпругът ми почина много рано. Тогава Елена беше на 7 години, а София на 5 години. Добре че имахме голяма къща и крава, която ни хранеше, благодарение на която оцеляхме.
Често продавах мляко и сирене на съседите си или ги носех на пазара в града. Заплатата ми на медицинската сестра едва стигаше за прехрана и понякога се налагаше да взема пари назаем от роднини, за да купя дрехи или учебници за децата си.
Елена мечтаеше да учи в столицата. Сами разбирате колко пари се изискват: университетски такси, общежитие, джобни. Добре че веднъж седмично можех да й пращам хранителни стоки по автобуса.
Но след четвъртата си година Елена се върна в селото. И не сама, а с мъж на име Димитър. Знаех, че се срещат от доста време и планират сватба. Но вместо да ми поискат благословия, чух следното от дъщеря си:
– Мамо, ще живеем с теб една година. През това време пестим за наше жилище.
Е, съгласих се. Освен това нямаше да е зле да има мъжка помощ в къщата. Но Димитър се оказа мързелив: той седеше на компютъра по цял ден, защото работеше дистанционно. Не можеше дори да си оправи леглото или да измие чаша, камо ли да помага в градината.
В селото започнаха да ми се смеят, защото зет ми беше в къщата и цялата домакинска работа пак беше върху мен.
Дъщерите ми често се караха. Малката дъщеря София не се разбураше с Димитър.
Всички комунални разходи и пазаруване на хранителни стоки бяха за моя сметка. Едва успявах да нахраня гладни усти!
Димитър и Елена се чувстваха доста добре. Мина година, но никой не говореше за пари или за покупка на жилище.
Аз обаче повдигнах въпроса.
– Мамо, защо трябва да се местим? Добре ни е тук. А и не искам да те оставя сама – оправдаваше се Елена всеки път, когато й напомнях за нейните обещания.
Тогава и София реши да последва примера на сестра си. Тя излизаше със съседа ни Петър и внезапно обяви, че е бременна. Какво да направят в такава ситуация? Ожениха се и искаха да живеят заедно. И отново възникна въпросът за жилищата.
– Мамо, Петър няма много място в къщата си. Може би трябва да се преместим при вас?
– Добре, но единствената свободна стая е моята спалня. Ще трябва да спите в кухнята?
– Защо ние? Можеш ти да преместиш нещата си в лятната кухня. Ние ще се оправим в спалнята ти, има достатъчно място за детско креватче.
Тогава търпението ми се изчерпа. Аз съм почти на 50 години и не предполагах, че децата ми ще се отплатят така за добрината ми. Направо ми се качиха на главата.
– Не, София, прави каквото искаш, но аз не се местя никъде.
– Трудно ли ти е?
– Не ми е трудно, но няма да ми седиш на шията.
И тогава се намеси Елена:
– Да, да, тук няма място за теб. Преместете се в къщата на Петър!
– Елена, теб също те засяга. Вече втора година слушам празни обещания за апартамент. Имате една седмица, за да си намерите място за живеене. Искам най-накрая да си почина на стари години, а не да ви храня!
Децата ми бяха много обидени. Същата вечер Елена и Димитър опаковаха нещата си и заминаха за столицата. А София сега живее при свекърите си.
Но никой не иска да говори с мен. Дори когато видя София в селото, тя демонстративно пресича от другата страна на пътя и не поздравява. Ето, нов повод за съседски клюки. Дъщеря ми дори настрои свекърите срещу мен!
Аз ли съм виновна? Съседи и роднини ме осъждат, че съм изгонила децата от дома. Но кой ме изслуша? Омръзна ми да издържам две семейства.
И честно казано, не съжалявам за решението си. Време е да поживея за себе си. Момичетата вече са големи и трябва да се научат да се грижат за себе си!