На 40 г. съм и нямам деца. Един ден срещнах момченце, което промени живота ми завинаги

На 40 г. съм и нямам деца. Един ден срещнах момченце, което промени живота ми завинаги
Изображение от stockgiu on Freepik

Животът ми се разви така, че на 40 години съм неомъжена. Нямам съпруг, нямам деца. Не съм изпитала такива чувства, че да искам да създам семейство. А и може би никога не съм искала силно да имам деца.

Единствените роднини са родителите ми, живеещи в друг град. Да, посещавам ги няколко пъти в годината, изпращам пари, звъня, когато мога.

Печеля добри пари, така че бързо си купих апартамент в столицата. Винаги съм живяла сама, след катозаживях отделно от родителите си. Честно казано, дори нямам приятелки или приятели, а само познати.

Винаги съм бил доволна от живота си. Не съм от хората, които трябва да бъдат в компанията на други хора, за да се чувстват пълноценни.

Един ден чистех и реших да подредя фризера, защото често купувах полуфабрикат, но не ги ядях. Просто ги забравях.

Сложих всичко в кутия и отидох да я изхвърля в коша . По пътя срещнах малко момче. Той ме поздрави учтиво.

Знаех, че живее в нашия вход, но не попитах в кой апартамент. Продължих по пътя си към кофата за боклук, но тогава това момче изтича до мен и ме помоли да му дам кутията с продукти.

Като му казах, че това не са най-пресните продукти, той отвърна жално: „Дори и да е така, мога ли да ги взема?“ Дадох му кутията и тръгнах към вкъщи. Докато се разхождахме с него, реших да го попитам от кой апартамент е.

— Апартамент 26 – каза ми той.

Не знам защо го попитах и ​​защо сърцето ми НЕ беше спокойно. Така че продължих нашия разговор.

—  Къде е майка ти? И защо ми поиска тези продукти, които трябваше да бъдат изхвърлени? – попитах директно.

— Ех… – горчиво въздъхна хлапето. – Мама се разболя много, отидох до магазина да купя храна, но кварателните хулигани ми взеха парите, не можах да купя нищо. И видях вас, как щяхте да изхвърлите храна, която все още може да се яде, дори и да не е много желана. Това е повече от това, което можех да купя с парите, които ми взеха – тъжно отговори момчето.

Бях зашеметена.

Прибрах се и започнах да си приготвям вечеря. Но не можех да забравя това момче. Не бях спокойна. И странно, никога не съм бил толкова притеснена за никого. Сърцето ми не можеше да понесе това лепкаво чувство на безпокойство.

Взех чанта и събрах храна от хладилника. Взех също зърнени храни и тестени изделия, чай и бисквити. Изтичах до апартамент 26, който беше на долния етаж.

Ръцете ми трепереха, притесних се. Притесних се да не се е случило нещо сериозно. Звъннах на вратата и момчето ми отвори. Позволи ми да вляза в апартамента.

Условията вътре бяха лошо. Майката на момчето лежеше изтощена в стаята. Явно имаше треска. Извиках линейка и докато тя идваше, сложих храната в хладилника, разбира се, с разрешението на малкия собственик на апартамента.

Линейката пристигна. След като прегледа пациента, лекарят изписа рецепта. Изтичах до аптеката, купих всичко необходимо и се върнах.

Валя, това беше името на майката на момчето, след като изпи лекарствата, ми разказа историята си. Тя е от малък провинциален град и се премества в столицата, за да търси по-добър живот.

Тук срещнала бащата на Андрей, въпросното момче. Тя се надявала , че с него ще имат семейство, добър семеен живот. Но веднага щом той разбрал за бременността на Валя, изчезнал мигновено.

Така тя станала самотна майка на 20 години.

Намерила си е работа да чисти входове и апартаменти срещу малко заплащане. Когато малката Андрей пораснал и отишъл на детска градина, Валя започнала работа в магазин бализо.

Тя не останала там дълго. Собственикът на магазина започнал да й досажда. Когато започнал да предлага на Валя всякакви неприлични неща, тя веднага отказала. Тогава той се ядосал и изгонил момичето от работа.

След това двамата едва свързвали двата края. Нямало как да се свърже с родителите си. Те отдавна не са на този свят. И дори да са били, едва ли щели да помогнат, защото и двамата били безхаберни пияници.

Минали години, малкият Андрей вече пораснал и започнал първи клас, така че наскоро Валя успяла да си намери доста добра работа. За зла беда тя се разболяла от постоянния стрес и лошите условия на работа.

Затова отново останала без препитание.

Твърдо реших да помогна на Валя и нейния прекрасен син. След работа веднага ходех при тях – бяха любимите ми хора, за които исках да се погрижа. Отивах там, кудето  наистина ме чакаха.

Чувствах се сякаш станах част от тяхното семейство.

Веднъж, докато се разхождах с Андрюша, той ми каза: „Лельо Соня, колко е хубаво, че се появи в живота ни! Обичам те много, много!“

Сърцето ми моментално се стопи. Най-накрая намерих щастието си, въпреки че не създадох семейство „като другите хора“.

Advertisement