В деня на сватбата ми годеникът ми, любовта на моя живот, ме напусна. Никой не разбра защо се случи това. Дори родителите му не знаеха къде е отишъл.
Не можех да се успокоя. Не знаех какво да мисля. Първоначално помислили, че нещо му се е случило.
Но после неговият най-добър приятел и кум ми даде писмо от него. Писмото бе кратко и неясно: „Не ме чакай. не мога да се оженя за теб Пожелавам ти да си щастлива с някой друг. Прости ми и не ме търси.”
Кратка бележка, която мислех, че е съсипала живота ми. В онзи нещастен за мен ден го проклех. Родителите на младоженеца се опитаха да разберат от приятеля му къде е отишъл синът им и какво се е случило, но и самият той не знаеше нищо.
Всички бяхме в пълно неведение.
Мина време. Бившият ми годеник заживя при родителите си. Спряхме да общуваме. Не можех да простя такова унижение. Дори започнах да кроя планове за отмъщение. Толкова силна беше болката ми.
Първото нещо, което исках да направя, беше да се омъжа за бившия си приятел, който все още ме преследваше, за да му направя напук. Добре, че майка ми разбра за това навреме и ме разубеди от подобен глупав акт.
Едва шест месеца по-късно разбрах защо годеникът ми направи това. И причината ни остави всички без думи.
Той си беше отишъл. Малко преди сватбата научил, че е неизлечимо болен. Не искал да ме кара да минавам през този ад и да ме кара да страдам за него.
Дори родителите му доскоро не знаели за диагнозата. Знаел само най-добрият му приятел, който по-късно ми донесе прощално писмо.
Впоследствие ми каза, че моят любим до последния момент е разпитвал за мен. Искал да се видим и да ми разкаже всичко, но все пак се спрял. Защото това би ме накарало да страдам още повече.
Не прочетох писмото. Заболя ме. Пликът все още стои запечатан.