Теодора и съпругът й купили къща на село. Къщата се продавала от млада жена, дъщеря на собственичката. Старицата била отведена в града. тъй като вече не можела сама да се справя с толкова голям имот.
След сделката новите собственици започнали да се настаняват и да строят нова ограда.
Един ден обаче се появила дъщерята на старата собственичка и попитала:
— Мога ли да доведа майка си за малко тук? Домът й липсва много.
Когато Теодора чула това, тя не знаела какво да каже от изненада. Как е възможно това? Продали са си къщата, но все още искат да живеят там? Що за наглост? Възмущението на новия собственик нямало граници.
Понякога бившите собственици идват да приберат останалото имущество, но да се върнат в имота си е нещо нечувано. И тук дори не става въпрос за връщане в къщата – а просто да оставят старата жена при непознати.
Теодора твърдо отказала и смятала, че с това въпросът е приключен. Но за нейна почуда всяка вечер дъщерята водела възрастната си майка в района и я оставяла на една пейка близо до къщата.
Вечерта Теодора излязла да изпие чаша вино под любимата си липа и видяла самотна жена. Съседка й подшушнала, че това е предишният собственик на къщата.
Теодора можела да продължи да живее живота си и да не обръща внимание на този своеобразен психологически натиск, но не била такъв човек. Станало й неловко, когато погледнала към тъжната баба.
Бабата била тиха, скромна и не се пречкала в делата на стопаните. Просто си седяла на пейката.
Един ден Теодора излязла на двора и заговорила старицата. Възрастната жена любезно отговорила на всички въпроси и след това прошепнала:
— Позволете ми поне да полея люляците си, садихме ги заедно с мъжа ми.
Kрай къщата наистина растяха люляци. Големи и уханни. Теодора не можеше да откаже на баба Зоя и я покани в двора.
Когато погледна любовта, с която баба се отнасяше към храстите, от очите й потекоха сълзи.
— Не се сърди на дъщеря ми. На мен ми остава още… Не мога да забравя тази къща, в апартамента се задушавам. Тук всяко стръкче трева ми е скъпо. Няма да ви преча, не се безпокойте – прошепна старицата.
Теодора покани баба си в къщата, за да я почерпи с билков чай. Малко по-късно дъщерята дойде да вземе майка си.
— Извинете, но майка ми сама ме моли всеки ден да я водя тук. Тя седи тихо на пейката, въпреки че разбирам, че ви безпокои с присъствието си. Но наистина не мога да й повлияя по никакъв начин – каза младата жена на Теодора.
От тях се излъчваше такава топлина, че Теодора се разтопи. Тя дори не искаше да ги пусне да си ходят.
Оттогава тя започна сама да кани баба Зоя, за да не й е тъжно. Но един ден бабата не дойде – дъщерята на възрастната жена се обади и каза, че майка й се починала. Тя благодари на Теодора за човечността и разбирането, сбогува се и затвори.
След като старата господарка си отиде, къщата сякаш стана по-мрачна. Една от иконите падна през нощта ненадейно падна от стената.
Всеки кът в дома усещаше, че баба Зоя никога повече няма да се върне.
