Работя в Мюнхен повече от десет години. Навремето заминах да печеля пари, защото заводът, в който работех, затвори. Беше на някаква съмнителна мутра, която просто реши да зареже всичко и накрая просто останахме без работа.
Дори не ни платиха цялата заплата, дадоха ни половината и довиждане.
От тежка ситуацията ме спаси една стара приятелка Марина, която живееше дълго време в Германия.
„Имаме нужда от помощници в нашата фабрика“, каза тя. – „Осигуряват жилище в общежитие, а автобусът отива директно до завода.“
– Но как ще работя там? Изобщо не знам немски – отговорих объркана.
– Спокойно! Почти всички работници в завода са източноевропейци. Ще научиш езика постепенно, с течение на времето – насърчи ме Марина.
Тръгнах с първия автобус. Плаках през целия път, защото не знаех какво ме очаква. Още повече, че оставях сина си Михаил в родината. Той току-що беше влязъл в университе и се премести да учи в София.
С времето свикнах с живота в Германия, бързо научих езика и се запознах с други български гастарбайтери. Някои от тях дори се оказаха от моя край. Но отношенията със сина ми започнаха да се влошават.
Винаги, когато звънях на Михаил, той винаги беше зает или не отговаряше на телефона. Веднъж месечно само редовно питаше: „Мамо, какво става с превода?“
Плащах му образованието, наема, пращах му за джобни и храна.
Самата аз живеех много скромно, спестявайки всичко. Не ходех на кафенета и на екскурзии. Животът ми се сведе до маршрута „хостелът-фабриката-хостелът”.
През тези десет години дадох много на сина си: платих му университета, сватбата му, подарих на него и жена му хубав двустаен апартамент. Вярно, че и тук не им угодих – апартаментът беше в краен квартал, а те искаха в центъра.
Синът ми изобщо не оцени помощта ми. Рядко виждах внуците си. Дори не ме поканиха на кръщенето на най-малкия Павел. Разбрах за кръщенето е случайно, като видях снимки в социалните мрежи.
– Нима не заслужих да дойда на кръщенето? – попитах сина си.
– Мамо, бързахме. А и гостите бяха малко. Така или иначе нямаше да имаш време да дойдеш от Германия – оправда се синът.
Станах чужда за собствения си син. Забравяшеда ми се обади или да ме поздрави за рождения ми ден, има ли смисъл да давам още примери?
Но не всичко в живота ми бе толкова лошо. Преди няколко месеца срещнах Дитер. От доста време живееше в Германия, като дете се бе преместил с родителите си. Те имат собствен малък бизнес, където той работеше.
Дори не мислех да започвам нова връзка, но Дитер се оказа грижовен и внимателен. Всяка вечер ме посрещаше от фабриката, подаряваше ми цветя, бижута, а веднъж дори ми купи кожено палто. Накрая ми предложи да се преместя при него.
– С теб сме възрастни хора — каза той. — Хайде да изградим нашето семейство.
Чувствах се щастлива до него. Той ми намери работа в семейния бизнес, а вкъщи имаме готвач и чистачка.
Не казах веднага на сина си за новата връзка, но един от моите приятели го информира.
Сега Михаил започна да звъни всяка вечер, да ме пита как съм, какво ново. Но в гласа му не усещам искрена загриженост, а подлизурство.
Наскоро той покани мен и Дитер за празниците.
– Мамо, ела ни на гости за Коледа. Много им липсваш на внуците! – убеждаваше ме той.
„Не знам, имам много работа“, отвърнах аз.
– Каква работа? Все пак е празник. Децата питат кога баба и дядо ще донесат подаръци.
Разбирам, че той иска само парите ми. Веднъж спомена, че е взел заем за кола с висока лихва. Сигурна съм, че на семейната трапеза ще ми поиска сериозна сума.
Вече не искам да ходя при сина ми за празниците. За какво да го правя? През годините му дадох всичко, което можах, но никога не чух благодарност. Предпочитам да се съсредоточа върху щастието си и връзката си с Дитер.
