Съпругът ми отиде с децата в мола, а аз останах сама вкъщи. Трябваше да почистя и да сготвя нещо вкусно. Обичам да го правя сама, за да не ме притеснява никой. Когато всички са си вкъщи накуп, всичко изллиза извън контрол. Затова решихме да планираме деня по този начин.
Изведнъж се позвъни на вратата. Бях много изненадана. Реших, че моите са се върнали за нещо. Но не – на прага стоеше непознато момче. Изглеждаше на около 7 години. Цялото мръсно и немарливо. Беше само, което ме изненада.
Попитах момчето какво се е случило и къде са родителите му. Уплаши се от моята упоритост и искаше да избяга. Но когато му предложих храна, не можа да откаже. Исках да му помогна, защото разбирах, че е в трудна ситуация.
Момчето яде с голям апетит. Изглежда, че изобщо не беше виждал храна от няколко дни. Каза ми, че се казва Антон. Самият той е от многодетно бедно семейство. Тъй като е най-големият, майка му го кара да проси.
Дадох му да вземе и няколко банички със себе си, за да нахрани братята и сестрите си. Той избяга бързо, за да не го забележи никой.
Цял ден си мислех за това момче. Сърцето ми се свиваше от болка и чувство за несправедливост. Моите деца живеят щастливо детство, а той?
Разказах на мъжа си ми за това момче. Не му хареса това, което направих. Каза ми, че не трябвало да пускам Антон в къщата ни. Виждате ли, не се знае от какво е болен. Ами ако донесе някаква инфекция в къщата? Но не обърнах внимание на недоволството му.
Няколко пъти новият ми познат все пак ни посети. Помогнах му с каквото мога, но и запазих здравия си разум. Разбрах, че мога да го науча да чака на подаяния и да му навредя. Добрите му очи обаче говореха друго.
Вчера беше женският празник – 8 март. Знаете ли кой ме поздрави? Антон! Донесе ми букет кокичета и шоколад. Даде ми подаръка и избяга.
Разплаках се от вълнение. Това беше най-трогателният и скъп подарък в живота ми. Знам със сигурност, че момчето го направи от сърце. Много е жалко за него … Защо е получило такава несправедлива съдба?
