Моето куче беше най-добрият приятел на света за мен. Немският дог Тоха беше тигров на цвят, необикновено умен и разбиращ.
Тя обожаваше децата, особено бебетата. Често, когато ги срещнеше на улицата, тичаше към количките и се опитваше да ги оближе. И понякога успяваше, след което дълго време успокоявах шокираните майки.
Тоха и аз се разбирахме перфектно, понякога само един поглед беше достатъчен, за да се разберем. Това не беше куче – беше човек в кучешка кожа. Тя и аз преминахме през всички скърби и радости, не можех да си представя живота си без нея. Ако замина някъде, майка ми казваше, че Тоха плаче и отказва да яде в продължение на много дни.
Бяхме заедно 11 години.
Една сутрин, преди наистина да се събудя, чух тих глас някъде в себе си, той ясно ми каза само една фраза: „Обичай я, пази я. Малко й остана“. Скочих от леглото.
Всички спяха, Тоха също дремеше, свита безгрижно в ъгъла. Помислих, че този глас е прозвучал в съня ми и скоро се успокоих.
Този ден бяхме планирали пътуване до гората. Събудих всички, приготвихме се и тръгнахме. По пътя Тоха се разболя. Скарах й се за мръсните й лапи, с които влезе в колата при последното спиране.
И тогава Тоха притисна муцуната си към мен и ме погледна в очите. Разбрах, че тя не само се чувства зле, но и изпитва силна болка. Веднага решихме да се приберем.
Това беше най-ужасният ден в живота ми; Това беше краят. Болеше толкова много, сякаш сърцето ми беше изтръгнато от гърдите ми. Тези, които са загубили своите четириноги приятели, ще ме разберат.
Погребахме Тоха в градина, точно извън града.
Дълго време не можех да дойда на себе си, всеки ден ходех на гроба й, говорех с нея, молех за прошка за всички обиди, които някога съм й причинила.
И Тоха идваше при мен всяка вечер в сънищата ми.
Тя идваше, сядаше до мен и гледаше тъжно, а след това започваше да ближе ръцете и лицето ми, което никога не е правила в живота, знаейки, че ми е зле. А аз я прегръщам я и й казвам колко зле се чувствам без нея. Тя също така ми дава да разбера, че не иска да бъде там, където е.
И така тя ми се присънваше всяка нощ в продължение на 40 дни.
На 41-ия ден тя дойде при майка ми насън, облиза ръката й и си тръгна. На 42-рата вечер пак дойде при мен, но не сама. Млада руса жена я водеше на каишка. Дойдоха и застанаха до мен, момичето каза: „Това е. Дойдохме да се сбогуваме.“
Кимнах им, но някак си се почувствах по-добре и Тоха изглеждаше някак доволна.
Блондинката ми каза: „Единственото лошо е, че кучето ти не яде добре.“
Така беше с храненето и приживе: Тоха не се хранеше добре напоследък.
Казвам на момичето: „Кажете й, че ако не яде, котката ще й изяде храната, Тоха не обича конкуренцията в купата.“ Момичето ми благодари за съвета и си тръгнаха.
От онази нощ никога повече не съм сънувала Тоха. Явно душата й най-накрая е намерила покой. Но аз продължих да ходя на гроба й.
Отново тичам при нея от работа, за да се върна преди да се стъмни, когато в последната къща, в покрайнините на града, сякаш от нищото изниква рижав мелез.
Изглеждаше, че няма къде да се скрие, около къщата имаше бетонна ограда, нямаше дървета, нямаше храсти, магистралата беше наблизо.
Кучето мълчаливо се приближава до мен, застава до десния ми крак и върви с мен. Погалих я, тя размаха приятелски опашка и и вървеше тихо до мен.
Пристигнах вкъщи в пълно недоумение. Разказах на съпруга си всичко, мислех, че ще ми се смее за моите предположения. Но той дори не помисли да се смее, а само каза тъжно: „Да, Тоха е била на мястото на някой друг или може би е изпратила някой да ти помогне“.
И година по-късно в дома ми дойде красиво коте. Преди не харесвах котки, както и Тоха, но по някаква причина го взех.
Котето порасна в красива котка. И все по-често съпругът ми и аз забелязваме нашата Тоха в нейните навици и характер.
Може би наистина искахме да ги забележим, но само Тоха знаеше как да укроти буйния ни пор или да отвори вратата на бюфета със сладкиши и къде са играчките на племенника ми.
И тази странна пристрастеност, като тази на Тоха, към червен пипер, кисели краставички и консервирани маслини… Вероятно е просто съвпадение… Но не мисля..
