Мима се появи с нас като малка жива бучка, която се побираше в дланта ми.
Някой ни я подхвърли в коридора, общ за три апартамента. Бяха две кученца, едно черно и едно светло, карамелено на цвят.
Черното изчезна някъде, но светлото остана и плака цяла нощ на пода в коридора, и то с такова отчаяние, както плачат само живите същества, обречени на смърт.
Понякога скимтенето на кученцето прекъсваше или отслабваше, а след това плачът и виенето продължаваха с нова сила.
Беше непоносимо и взехме кученцето при нас. Така Мима дойде в нашето малко семейство и стана негов пълноправен член.
Кученцето се оказа момиче и го кръстих Мария, Мима.
Мима лека-полека порасна и се превърна в силно, мъничко куче. Имаше две странности: не обичаше да ходи на разходки и лаеше непрекъснато, без да спира нито за секунда пред всеки, който дойде на гости.
Когато я изведох на двора на разходка, тя, без да поглежда нищо около себе си, започна да моли да я държа и се успокои едва когато бяхме у дома. Най-вероятно свързваше улицата със страдание в детството си и не предизвикаше нищо друго освен ужас в нея.
Направихме й тоалетна на терасата и тя веднага започна да я използва, осъзнавайки, че терасата е заместник на улицата за нея. На балкона имаше маса и стол; тя скачеш на стола и лягапе на постелката, припичайки се на слънце.
Най-вероятно се страхуваше от гости, защото смяташе, че ще я отведат от дома, или ревнуваше нас, нейните собственици, от тях.
Любимата играчка на Мима беше топка за тенис. Трябваше да кажа: „Мима, къде е топката? Виж!“ И тя започваше да се втурва из стаята, без да забравя да погледне във всички ъгли на апартамента и за кратко, минавайки покрай нея, разглеждаше дивана.
Когато намираше топката, ми я носеше, но не ми я даваше, а сякаш ми предлагаше да си я взема. Аз се пресягах за топката, Мима изръмжаваше и оголваше миниатюрните си зъбки! Накрая взимах топката, хвърлях я и тя отново се втурваше след нея.
Ако й правех нещо неприятно, например да я галя по нослето и понякога например леко го почуквах, тя хващаше пръста ми със зъби, сбърчваше нос и се преструваше, че ще хапе. Но тя не хапеше, а само стисваше зъби, гледайки ме. Когато усетеше, че може да ме боли, веднага пускаше пръста ми.
През нощта Мима спеше на леглото при майка ми. Мама отговаряше за кухнята и хранеше кученцето с всякакви вкусни неща. Сутринта обаче Мима неизменно изскачаше от леглото на майка си и се втурваше в стаята ми, бутайки вратата с лапи.
Тя винаги лягаше до стената и защитаваше жизненото си пространство – опираше лапи на стената, ако чувстваше, че няма достатъчно място за нея. След като лежеше известно време с мен, се връщаше при майка си.
Веднъж с майка ми, други роднини и Мима отидохме в гората за гъби. Решихме да я вземем с нас, за да види гората.
Когато всички отидоха да берат гъби, аз и Мима останахме на поляната и реших да се разходя с нея. Тя се сгуши до мен, но след това се отпусна малко и започна да помирисва билките и цветята.
Тръгнах тихо по пътеката – Мима ме последва. Буквално ме следваше по петите – щом местех крака си, лапата на Мимето се озоваваше там. Леко подтичваше след мен. Но постепенно Мима започна да се разсейва, понякога забавяше бягането си и изследваше стръкчета трева, които я интересуваха. Реших да се пошегувам малко и тихо свих от пътеката към близкия път.
Мима продължи да тича тихо по пътеката, когато изведнъж осъзна, че НЕ СЪМ НА ПЪТЕКАТА!
Тя се вкамени като мъртва, напълно объркана, и започна да се оглежда. На муцунката й се изписа отчаяние: загубила е стопанката си, останала е сама в гората!
Извиках я. Мима се обърн и стремглаво, без да вижда пътя, се втурна към мен. По пътя й имаше нисък наклон, който тя преодоля с един красив скок и се приземи право в локва на пътя. Локвата също беше пълна изненада за нея; виждаше я за първи път в живота си!
Господи, как се радваше, че ме намери, как я галех и притисках до себе си, как затуптя малкото й сърчице от преживения страх! Колко ме беше срам за глупавата ми постъпка!
След това учих три години докторантура и често бях вкъщи. Седях на бюрото на един стол, Мима беше под стола. Учихме заедно с нея. Станахме си още по-близки.
Казват, че кучетата напускат дома си, щом усетят смъртта. Винаги съм мислела, че в случая с Мима това е невъзможно, защото тя винаги е вкъщи, не ходи никъде, така че къде ще отиде?
В последния си ден Мима направи същото, което правят всички други кучета. Когато се прибрах, Мима не задраска по рамката на вратата, както правеше обикновено, не излая, за да уведоми семейството, че съм пристигнала, и не скочи да ме оближе.
Тя дойде при мен и веднага легна на пода по гръб, за да мога да я галя. Започнах да я галя по корема, тя не бързаше да стане, приемайки ласката. Дълго, дълго я галех и когато спрях, тя се обърна по корем, подпря се на предните си лапи и издърпайки задните си крака, явно парализирана, завлече тялото си в един ъгъл в кухнята, до прозореца зад печката, където НИКОГА не е била.
Стигнала до този ъгъл, тя ме погледна за последен път, погледът й вече беше замъглен, неразбиращ и тя буквално се строполи изтощена на пода в този ъгъл, сякаш предаваше дух. Точно така беше, Мима, падайки безпомощно на пода, издаде звук при сетния си дъх.
Нашата Мима вече я нямаше, тя си отиде, като успя да ме изчака и да се сбогува.
Мима живя с нас десет години. Ще я помня цял живот, защото я обичам. И определено мога да кажа:
Мима не е куче! Мима е човек!
