Навън беше мразовито, снегът скърцаше под краката, едва стигнах до жилищния вход от автобусната спирка.
И пред мен се появи вече позната картина: децата на съседите в стари ветровки не можеха да влязат в апартамента си.
– Мамо, студено ни е. Отвори ни! – изплакаха две деца.
Майка им пак ли е заспала и не чува? Седемгодишният Мирослав задъхан чукаше на вратата, а тригодишната му сестра Елена беше обляна в сълзи и хлипаше.
— Елате при мен — предложих аз. – Да се сгреете малко и да хапнете.
Хлапетата уморено ме последваха по стълбите към апартамента на горния етаж. Вече знаех какво се е случило, защото тази история не беше за първи път: пияната им майка бе изпратила децата на разходка, за да продължи да пие и да се лигави с партньора си.
Краят на историята също беше предвидим. Пияната майка и партньорът й бяха заспали сладко под завивките в топлото си легло, докато децата мръзнеха и чакаха във входа.
Веднъж друга наша съседка, баба Лида, се принуди да остави децата да нощуват при нея, защото колкото и да тропахме на вратата, никой не отваряше. Баба Лида получи и куп обвинения от опечалена майка, която й се разкрещя, че е отнела децата й без предупреждение.
Оттогава старата жена не помагаше на децата, въпреки че ги съжаляваше, защото я беше страх от майка им.
Може би беше време да се оплачим някъде, да направим нещо, за да не се случи нищо ужасно или непоправимо.
Сега бе зима с такива студове, а децата дори нямаха подходящи дрехи, само леки якета.
Децата прекараха нощта при мен, като майката не отвори вратата на сутринта.
Трябваше да се обадя в полицията и да поискам отпуск от работа, защото нямаше да оставя децата отново сами. Изчакахме полицията да дойде, трябваше да разбият вратата.
Майката на децата Марина лежеше на леглото и не мърдаше, но още дишаше. Извиках линейка. Оказа се, че Марина е получила или инсулт, или инфаркт.
Ясно беше, че това се е случило с жената вчера, но тъй като не й бе оказана навременна помощ, сега шансовете й да оцелее бяха минимални.
Марина беше откарана в болницата и решиха да оставят децата под мое наблюдение за известно време. Трябваше да давам показания много дълго време, да обяснявам всичко, да подписвам всякакви документи и дори да съставя фоторобот на приятеля на Марина.
Полицията трябваше да открие този мъж, за да разбере дали той не е наранил Марина.
– Лельо Мария, ако мама не се върне, ще останеш ли с нас завинаги? – попита ме Мирослав със сълзи на очи, – Не искам да ходя в дом за деца… Видях по телевизията, че там е много лошо за децата…
Той ме погледна с такива големи очи, а аз скрих погледа си, защото дори не знаех какво да му кажа.
Разбира се, съжалявах за тези деца, но аз самата не живях в пълен просперитет. През целия си живот отгледах единствената си дъщеря сама, едва наскоро тя завърши университет и се омъжи.
Въпреки че живееше отделно, тя скоро щеше да има деца и ще има нужда от помощ за това. Това обясних на следователя, който предложи да аз да получа попечителство над децата, когато ми съобщиха, че Марина е починала.
– Госпожо, държавата би трябвало да ви помогне по този въпрос. Ще получите помощо.
Имах желание да ги взема, но все още се страхувах, трябваше да се консултирам с дъщеря си. Същата вечер й се обадих и й разказах за случилото се.
– Мамо, решавай сама. Но на твое място бих се съгласила, защото като те познавам, ако постъпиш различно, ще се измъчваш с упреци за това, че си сгрешила.
– Добре тогава – отвърнах. – Елате да се запознаеш с новите си роднини. Мирослав и Елена вече са наше семейство.
Така децата останаха при мен. Средствата, които държавата отделя за децата ни стигат, за да живеем достойно.
И животът стана по-интересен с тези деца! Чувствам се по-млада с тях и сякаш се върнах във времето, когато собствената ми дъщеря беше също толкова малка. Животът ми пак има смисъл.
