Родителите ми никога не са се разбирали и дори като дете знаех, че не се обичат. И тогава един ден, когато бях на 10 години, майка ми си събра нещата и си тръгна, докато баща ми беше на работа.
Тя взе всичко със себе си: мебели, дрехи, прибори, съдове, оборудване… Останах сама в празния дом. Плаках, крещях, молех я да не си тръгва или поне да ме вземе със себе си.
Тогава се обадих на баща ми и му казах какво се е случило. Той не можеше да напусне работа по-рано, но обеща, че ще се опита да дойде възможно най-скоро и поиска да затворя всички прозорци и врати.
Дори не знам защо, но в този момент си спомних за вкусните сандвичи, които татко винаги ми правеше, и реших да направя един за него. Направих сандвич и го сложих върху пластмасова чиния, която намерих на кухненския плот.
А после отидоох на верандата да изчакам татко.
В крайна сметка седях там около 4 часа. Когато баща ми се върна у дома, той беше шокиран от това колко празна и „изкормена“ изглеждаше къщата ни.
В този момент протегнах чинията и казах: „Направих го за теб“. Татко взе сандвича, седна до мен и го изядохме заедно. Видях, че баща ми всячески се опитваше да не плаче пред очите ми, но вътрешно беше разкъсван от емоции.
От тогава минаха 5 години. А татко още помни този ден. Казва, че тогава с моя малък жест съм осветила най-ужасния период в живота му. Казва, че съм му спасила живота.
