Бях на 15 години, когато разбрах истината. Тогава за първи път срещнах биологичната си майка. Виждайки ефектна блондинка близо до училището, всичките ми съученици започнаха да подсвиркват.
Тя обаче гледаше право в мен.
Чувствах се много неудобно. Исках да сe скрия от очите й или да отида някъде. Молех се тя да не се приближава и да не говори с мен.
– Виж колко е хубава! Макар и по-голяма – шепнеха момчетата.
Тя обаче дойде при мен и ме нарече с малкото ми име.
– Познаваме ли се? – изненадах се аз.
– Трябва да поговорим — отвърна тя.
– Точно сега ли?
– Да, но не тук. Това е лично.
Лицето ми се покри с червени петна.
Жената беше упорита. Опитах се да я прекъсна, но тогава чух една фраза от устните й:
– Аз съм твоята майка.
Отидохме на кафе, за да не говорим пред приятелите. Знаех, че съм осиновен, така че това не беше новина за мен.
– Бях на 16 години, когато те родих. Всички се обърнаха от мен, така че нямах друг избор – започна да се оправдава тя.
Тогава разбрах защо е толкова красива и млада. Не се съмнявах, че тя ми е майка, защото си приличахме. Интересуваше ме само едно: защо е дошла?
„Исках да те видя и да те помоля за прошка. Въпреки че вероятно никога няма да можеш да ми простиш. Можем ли да си общуваме?“
Беше ми много обидно. Толкова много, че имах буца в гърлото си – дори не можах да изцедя дума от устата си.
Не знаех какво да й отговоря. Исках да я изругая, но трябваше да се овладея. Съгласих се на друга среща просто от приличие. Трябваше да реша дали искам да поддържам връзка с нея или не.
Родителите ми веднага забелязаха, че нещо не е наред с мен. Мърморех им и се държах грубо, защото не исках да надникат в душата ми. Когато обаче забелязах как ме гледа баща ми, разбрах, че се държа глупаво.
Разказах им всичко.
– Не искам да я съдя, но не трябваше да го прави – каза бащата.
– Но тя просто иска да общува… – опитах се да я защитя.
– А ако не знаеше, че ние сме твои приемни родители? Представяш ли си какви емоции би изпитал? Държала се е като егоист.
– Защо?
Не разбирах защо родителите ми бяха така настроени. Бях наранен. Не исках да губя връзка с майка си.
– Първо трябваше да обсъди всичко с нас – добави мама.
— Но каква е разликата? Все пак знаех истината! – продължих да отстоявам позициите си.
Мама започна да плаче. А баща ми каза, че решението е мое.
„Ако изляза на среща с нея, ще се разсърдите ли?“
– Не. Можеш да я поканиш при нас, ако искаш. Да се опознаем и да си изясним всичко“ – предложи татко.
Видях майка си три пъти. След това тя изчезна. Очевидно тя се срещна с мен само за да не я измъчва повече съвестта. Размаха опашка и изчезна.
Слава Богу, че не се привързах към нея. Но все пак ми беше болно. Беше ми обещала, че ще се виждаме. Оказа се лъжа.
С мама повече не общуваме. Радвам се, че не направих глупост и не обидих осиновителите си.
