Моето семейство беше моята майка. Поне докато тя не доведе вкъщи последния си мъж. Тогава бях на четири години и половина.
Но се появи поредният от нейните обожатели, който остана дълго време при нас и един ден постави условие на майка ми. Тя трябваше да направи избор между него и мен.
И знаете ли, тя не мисли дълго, а взе решението за секунди. В рамките на два часа нещата ми бяха опаковани в три чанти, аз бях облечена и чаках на вратата. Мама и новият й мъж ме качиха в колата.
Влязохме в някакъв вход, майка ми пъхна някакви документи в ръцете ми, изглежда това бяха всичките ми вещи и тя звънна. Дори не изчака някой да отвори вратата, ми каза да мълча и да стоя тук, като през това време тя изтича до колата и потегли.
Стоях там с три чанти и документи в ръцете си.
След малко някакъв висок мъж отвори вратата – беше собственият ми баща. Той ме погледна и веднага разбра, че съм неговата дъщеря.
Той мълчаливо ме заведе в кухнята и по-късно се запознах със семейството му. Струваше ми се, че съпругата му и двамата му сина се отнасят с мен по-добре, отколкото би могло да бъде, въпреки че баща им първо предложи да ме заведе в сиропиталище.
Можете ли да си представите? Добре, че жена му погледна шокираните ми и просълзени очи и му забрани да прави това. Това бе просто невероятна доброта на една непозната жена.
През първите няколко месеца, може би дори шест месеца, продължавах да чакам собствената ми майка да почука на вратата, но това така и не се случи.
Мина още известно време и аз неволно започнах да наричам „майка“ жената на баща ми. Тя наистина ме обичаше с цялото си сърце и се отнасяше с мен като със собствена дъщеря.
Но баща ми не обичаше нито мен, нито доведените ми братя, постоянно хленчеше, че ядем твърде много. Често чувахме, че той харчи много пари за нас, които можел да спести. И като цяло той беше тиранин, деспот и педант.
Щом се прибираше след работа, веднага се криехме в детската стая и гледахме да не излизаме от нея.
И един ден се случи чудо – баща ми ни напусна, отиде при друга жена, също толкова глупава, колкото собствената ми майка.
По това време вече бяхме пораснали. Братята ми влязоха в първата година в университета, а аз тъкмо завършвах училище. Братята ми помогнаха по всякакъв начин да се подготвя за матурата и приемните изпити.
Знаете ли, въпреки че баща ни беше много лош човек, той ни помогна. Той беше този, който плати уроците и разходите за обучение и на тримата ни.
Благодарение на неговата помощ получихме добро образование – братята ми станаха финансисти, а аз – адвокат.
А три години по-късно баща ми почина, но дори и тук не ни забрави. Всичко, което бе спечелил през живота си, е оставено на нас, собствените му деца, а не на жената, от която си тръгна. Вероятно защото тя не успя да го накара да се ожени за нея.
Станахме собственици на неговия имот и бизнес, дяловете на фирмата бяха разпределени поравно между нас тримата и майка ни. Започнахме да продължим бизнеса му му, дори се разширихме не само у нас, но отворихме клонове във Варшава и Прага.
И знаете ли, веднага щом се научихме как да управляваме успешно бизнеса и да печелим добри пари, собствената ми майка си спомни, че има дъщеря.
Тя изобщо не се бе променила, просто бе остаряла за тези почти двадесет години. Изражението й беше безразлично като деня, в който ме изгони от живота си.
Арогантността й жаждата й за богат живот, си личаха толкова силно че дори не мога да го обясня с думи. Тя дори се опита да се престори, че ме е търсила през всичките тези години и се е тревожило какво е станало с мен и как се е развил животът ми.
Но вече имах майка, която ми даде своята топлина, любов и внимание и не ме остави на произвола на съдбата, въпреки че имаше такава възможност, а ме остави при себе си.
Затова веднага отговорих на тази жена, че си спомням много добре как избра безгрижния живот, как ме остави с документи и вещи в един тъмен вход и как бързаше към колата, за да избяга…
Казах й, че тя не съществува за мен и да не се появява отново в живота ми.
И, знаете ли, олекна ми.
