Тази история започва много преди да се родя. По това време моите родители били още студенти и, както често се случва, отношенията им се развили светкавично. А след няколко месеца майка ми забременяла.
Родителите й не били щастливи от тази новина. Веднага й вдигнали такъв скандал, че целият квартал ги чул. Стигнало се до там, че дядо ми се опитал да изгони майка ми от дома им. За щастие баба ми се застъпила за нея.
Щом баща ми разбрал за мен, веднага изчезнал. Майка ми не посмяла да сложи край на живота ми и затова отишла в друг град. Тук тя ме родила и спасила семейството си от срам.
Но постоянните атаки от родителите й я принудили да ме изостави още в родилния дом. Тогава тя ме изтрила от паметта си. А аз оцелях в родилното и отидох в дом за сираци.
Помня първия път, когато поискаха да ме осиновят, но всичко пропадна в последния момент. Осиновителите изведнъж решиха, че искат момиче. А в съзнанието си вече бях тяхно дете.
За 6-годишно дете подобно събитие е истински край на света. Ден след ден напразно се опитвах да намеря обяснение за постъпката им.
Може би просто съм много лошо дете? Грозно? Или правя нещо грешно, но никой не ми го казва? Оказва се, че никой не ме обича… Или може би всичко е, защото излях компота на приятеля си? Или заради това, че счупих вратата на гардероба.
Цял месец страдах, дори и повече. През цялото това време храната не можеше да влезе в гърлото ми, така че ядох насила. И въпреки че всичко вече е зад гърба ми, пак ме боли много.
Но като че ли на някаква висша сила й писнаха мъките ми и най-накрая реши да ме награди. Осиновиха ме.
Таня, настоящата ми майка, и Алексей, баща ми, са много мили хора. Те не можеха да имат свои деца, но аз научих за това много по-късно. Оттогава те са моето семейство и единствените ми родители.
Никога не са крили кой съм и как съм дошъл в живота им. А и нямаше нужда, вече помнех всичко перфектно. Не го скрих и от другите и казах на съучениците си, че съм взет от приют.
„Значи родителите ти не са те обичали, иначе нямаше да те оставят сам“, това беше първото нещо, което чух след признанието си.
Тези думи ме поразиха и събудиха тревогата ми, че всичко може да се повтори. Не можах да устоя да кажа на майка ми за това, на което тя отговори.
„Не го мисли. Ти си просто специален, затова те обичаме толкова много. И не смей дори да си помислиш, че ще те изоставим. Но не бива да обвиняваш и родителите си, не знаем какво ги е накарало да се откажат от детето си.“
Родителите ми бяха наистина прекрасни. Татко обичаше да поправя коли и винаги се опитваше да ме включи в бизнеса си, но тази работа не беше за мен.
В тийнейджърските години започнах да буйствам. Всички учители не ме харесваха, с изключение на една. С нея станахме приятели. Благодарение на нея се представих добре на изпитите и влязох в университет.
Заради университета обаче се отдалечих от родителите си. Живеех бурните си студентски години в чуждия град и рядко се отбивах.
По същество това беше предателство за родителите ми. Те се отказаха от много неща, за да мога да получа достойно образование. Жалко, че не разбрах това веднага.
Имменно благодарение на тях успях да постигна това, което имам сега.
Сега съм един от водещите програмисти. И всичко това благодарение на любовта и постоянната подкрепа на родителите ми. Да, родителите ми – никога няма да ги нарека осиновители.
Благодарение на тях съм това, което съм. Гордея се с тях, защото осиновяването и отглеждането ми със сигурност е било сериозно изпитание за тях. Но те се справиха с всичко и за това им се прекланям.
