На ръба на тротоара до високите сгради стоеше баба и просеше милостиня.
Мразовитият зимен ден беше преполовен. На ръба на тротоара до многоетажни сгради стоеше баба и молеше за милостиня. Измореното й лице, разорано с бръчки, приличаше на замръзнала ябълка, оставена да зимува под ябълково дърво.
В някогашните сини избледнели очи нямаше нито тъга, нито молба, само едва скрито безразличие, дори обреченост. Лошо, износено яке, изпод което надничаше чиста лятна роба, не осигуряваше никаква топлина. На краката й имаше износени изтъркани обувки. На главата й стоеше тънък шал.
Двама тийнейджъри на около 15 години вървяха по тротоара, приближавайки се към възрастната жена. Те говореха на висок глас за нещо, щедро подслаждаха езика си с нецензурни думи, пушеха и се редуваха да пият бира от една и съща бутилка.
След като стигнаха просякинята, един от тях долепи фаса от цигарата си върху дланта й и побягна с див смях. Другарят му го последва.
Бабата изстена и се отпусна назад. Тя не изкрещя, не извика за помощ, мигновено се вкамени от изненада и пареща вътрешна болка. Сълзите тихо се стичаха по хлътналите й бузи като река.
Тази страшна картина беше видяна от третокласник, който се връщаше от училище. Той моментално изтича до старицата и й помогна да стане:
– Бабо, ставай, снегът е студен, ще настинеш.
Просякинята, сякаш току-що се върнала в реалността, попита:
– Кой си ти?
– Аз съм Георги, тоест Жоро. Така ме наричат всички вкъщи. Живея там, на втория етаж — посочи близката къща. -Много ли те боли? Не плачи – помоли момчето, гледайки в насълзените очи на възрастната жена.
Той извади носна кърпичка и започна несръчно да бърше лицето на просяка, казвайки: „Само не се притеснявай, бабите не трябва да се притесняват“.
После замълча и се замисли, намръщен. След няколко секунди той каза:
– Изчакай ме, ще дойда бързо, оставям раницата, внимавай. Още преди да имаш време да изядеш баницата, ще се върна – той бързо извади найлонов плик от раницата си. – Моля, вземи това, баба ми пече много вкусни баници.
Старицата взе торбата с треперещи ръце, искаше да й благодари, а момчето вече го нямаше.
— Прекрасно дете — каза тя тихо и лицето й се проясни.
– Ето ме – изчурулика малкият спасител след няколко минути. – Сега ще лекуваме раната ти.
Той намаза изгореното от фаса с йод и умело превърза дланта на бабата.
– Това е всичко – весело каза Георги. – Също така искам да ти дам този красив петел касичка. Чакай, ще навия още бинта. Не се притеснявай, родителите ми няма да ми се карат, те ще ме разберат.
Старата дама искаше да откаже! Тъмнокафявите очи на момчето обаче я гледаха с такава молба и топлина, с такава детска непосредственост, че тя не можа да му откаже:
– Благодаря ти, малко врабче. Щастливи са родителите ти, че имат такъв син.
Гласът й трепереше. За да успокои баба си, Георги я прегърна. Старицата усети туптенето на едно малко, но толкова голямо детско сърце.
„Отдавна не съм била толкова щастлива“, каза тя трогателно и целуна розовите бузи на детето.
