Момче на 18 години се разхождаше в парка. То внимателно приплъзваше двата си крака, което правеше походката му малко странна. Но гърбът му беше изправен, крачката – уверена, погледът прям и твърд.
На дълъг повод той водеше куче. Кучето бе много старо, това се забелязваше и по бавната му неуверена походка, и по сивата козина, и по сълзящите очи. Вървяха един до друг и веднага се виждаше колко силна връзка има помежду им.
А всичко започна няколко години по-рано…
Разходката
– Мамо! Виж, куче! – звънък детски глас пречупи обичайната глъч на големия град. – Може ли да му дам своя сандвич?
Мила въздъхна тежко. Пак се почваше. Синът й Митко не спря да я измъчва с молбите си да му купи куче. Но Мила бе категорично против. Тя прекрасно знаеше, че всички грижи за кучето – разходки, хранене, ваксинации и т.н. – ще легнат на нейните плещи.
Митко беше твърде малък, за да може да се грижи за друго живо същество.
– Митко, вече знаеш, че някой трябва да се грижи за кучето. Аз по цял ден съм на работа, ти на училище, освен това си още твърде малък.
– А тати?
– А баща ти – тук гласът на Мила предателски се разтрепери, за щастие Митко заради крехката си въззраст все още не можеше да обърне внимание това – А баща ти ще идва понякога с нас, за да се разхожда с кучето.
Митко се намръщи. Мила, въздъхвайки отново, извади сандвич от чантата, приготвен в случай, че Димчо огладнее по време на разходката, и го даде на сина си.
Момчето отиде до лежащото куче и внимателно сложи до муцуната му късче хляб с колбас.
Кучето беше много старо. То просто лежеше върху тревата в парка и чакаше кога най-накрая ще угасне тази ярка светлина, която така дразнеше възпалените му очи.
Неочаквано пред него се появи малко човече. То протегна някакво вкусно ухаещо парче. Кучето внимателно взе угощението и благодарно близна сладко миришещата длан. Момчето побягна, като през цялото време се оглеждало. На кучето му стана много топло. То затвори очи и заспа. Завинаги.
Инцидентът
След няколко дни Мила излезе с Митко на разходка до детската площадка. Децата си играеха, вдигаха шум, гонеха се един друг, спускаха се по пързалките. Митко също бягаше с всички, смеейки се радостно.
Той се качи на един висок лост. Мила поиска да го спре, но не успя. И се случи фаталното. Митко падна, пльосна се на земята и не можа да стане.
Три месеца по-късно почернялата от скръб Мила довела Митко вкъщи. В инвалидна количка. Лекарите допускаха, че все още не всичко е загубено, но беше трудно да се повярва в това.
Най-вероятно Митко вече никога нямаше да проходи.
А Митко стоеше… в количката… сериозен и тих, дори за своите 8 години разбиращ, че се е случило нещо много лошо… Вече не плачеше и не се страхуваше…
Мила добута количката в коридора.
Въздъхна.
И отвори вратата на съседната стая.
От там, смешно клатушкайки се на късите си крачка, се подаде космато рижо кученце. То забавно сбръчкваше муцуната си и тикаше навсякъде мокрото си черно носле.
– Митко – казала строго Мила – обеща, че ще възпитаваш кучето сам. Дойде време да спазиш обещанието си.
Радостта на момчето нямаше граници. Усмивката отново се върна на лицето му.
След половин година Митко стана от количката. Той бързо се уморяваше и бързо сядаше обратно, но можеше да прави по няколко крачки.
А след още няколко месеца сам ходеше на разходка с кучето (вече пораснал пес), кръстен със смешното и непонятно име Бендик. Митко вървеше много бавно, държейки за ръка майка си, неуверено правейки крачки. Но вървеше. Сам.
Винаги двама
Минаха 10 години. Бендик остаря и вече трудно движеше лапи сам. А Митко, вече пораснал младеж, вървеше до него, готов, ако нещо стане, да го хване.
Митко знаеше, че на това куче е длъжен за всичко, което му се случи. Благодарение на верния си приятел той се изправи на крака.
Те вървяха заедно. Младо слабо момче и старо куче. И им беше толкова хубаво заедно.
