Върнах се у дома от Англия след няколко години усилена работа. През цялото това време нито веднъж не се прибрах в родното си село, защото всяка спечелена стотинка отиваше за построяването на къща за сина ми.
Имах много работа и просто не оставаше време за почивка или пътуване. Слушайки историите на мои приятели работници мигранти за това как посещават България, не можех да не изпитам завист.
– Бистра, ти нямаш капка жал към себе си! Стига само си работила – опитваха се да ме вразумят колегите.
– Старая се заради сина си – отговарях аз.
– Е той е голям човек, и сам може да се оправи – казваха те.
И донякъде бяха прави. Станислав и Людмила, моята снаха, непрекъснато искаха пари: за прозорци, за покрива, за мебели. Вярвах, че всичко това е за тяхно щастие, а по-късно в тази къща ще има някой кът и за мен.
Все пак преди да почна да пращам пари за ремонт, това дори не беше къща, а съборетина: покривът течеше, през зимата трябваше да тичаш до тоалетната през цялата градина, прозорците течаха и трябваше да се миеш в леген с преварена вода.
Затова заминах за Англия, където платиха добре и ми осигуриха безплатно жилище . Работех много и изобщо нямах време за почивка. Накрая синът ми съобщи, че ремонтът е приключил. Купих подаръци за празниците, взех последната заплата, сбогувах се с приятелите си и се прибрах.
Когато влязох в двора, сърцето ми замря. Къщата беше неузнаваема: вторият етаж имаше балкон, пътеките бяха настлани с плочки, а близо до лятната кухня беше паркирана нова кола.
– Мамо, виж колко страхотно стана! Людмила казва, че сега не е срамно да поканим приятели! – зарадва се синът ми.
– Много е красиво, синко – отвърнах, едва сдържайки сълзите си. – Сега имате истински дом, точно както мечтаех.
Вътре всичко изглеждаше още по-добре: нови мебели, кухня с модерни уреди – съдомиялна, мултикукър, абсорбатор. В хола имаше огромен диван и телевизор на стената. Прахосмукачка робот се движеше из къщата. Всичко това го виждах за първи път и бях доволна, че парите ми са оползотворени добре. Попитах нетърпеливо:
– Аз къде ще спя?
Синът се почеса неловко по тила:
– Мамо, Людмила и аз мислехме, че ще ти е по-удобно в лятната кухня. Вече монтирах нагревателя.
– В лятната кухня? Ами стаята за гости или поне всекидневната?
Люда бързо отговори:
– Знаеш ли, мамо, ние построихме тази къща за себе си и за децата. Ти рядко идваш, така че лятната кухня е чудесен вариант. Там има всичко, което ти трябва и няма да ти пречи никой.
Тези думи ме поразиха като леден душ. Отидох да видя моето „временно жилище“. Беше малка стая, по-скоро като склад: диван с провиснали пружини, стара маса и мъждукащ телевизор. Площта едва достигаше 20 квадратни метра.
– Мамо, разбираш ли, всичко това е за децата, за тяхното бъдеще. Ти самата винаги си казвала, че най-важното е да ми помогнеш да си стъпя на краката. И ти благодаря, помогна ми и сега имаме всичко. А ти си тук само за няколко дни, за празниците, нали?
– Сине – гласът ми трепереше – Направих всичко това за теб. Защо не ми позволиш да живея в тази къща поне за няколко дни? Не заслужавам ли това?
– Мамо, твой избор беше да отидеш в Англия.
Тази нощ не спах нито миг. Сълзите течаха и тъпа болка разкъса душата ми. Вярвах, че парите могат да направят семейството щастливо. Но изглежда бях, че любовта и уважението не могат да се купят с лири. И синът, на когото подарих всичко толкова лесно, ме лиши от място в къщата, която построих за тях.
Сутринта се обадих на моя приятелка в Англия и попитах дали има свободни места в завода. Реших да се върна и да спечеля пари за собствен дом. Защото бях излишна тук…
