Когато чичо ми се обади в онази сутрин, разбрах, че нещо не е наред още преди той да проговори. Гласът му беше рязък, стиснат от емоции, но все още долавях напрежението в тона му.
— Баба умря, Тереза – каза той. — Тя почина снощи.
За миг светът спря. Умът ми отказваше да приеме тези думи.
— Погребението е утре – добави той. — Ако не си тук, ще трябва да я погребем без теб.
– Какво? Утре? – гласът ми трепереше. – Не мога… Просто няма да имам време!
— Тогава дори не опитвай – отвърна студено той. — Тя си отиде, Тереза. Няма да те чакаме… и не можем.
Замръзнах, слушайки звуковите сигнали на телефона. Чичо Крейг, винаги прагматичен и безкомпромисен, говореше така, сякаш смъртта на баба беше просто още една точка от графика му.
Но тя беше нещо повече от баба за мен. За мен тя беше всичко.
След смъртта на майка ми, когато бях твърде малка, за да разбера какво означава загубата й, баба ми стана целият ми свят. Тя беше моя майка, мой приятел и мой ментор, сякаш така беше писано да бъде.
Животът с нея беше изпълнен с любов и смях, нейната топлина запълваше празнотата, която майка ми остави след себе си.
Мисълта, че няма да имам време да се сбогувам, ме разкъса.
Пътят
Резервирах първия полет, който успях да намеря, хвърляйки набързо дрехи в куфара си, без дори да проверя дали си пасват. Не бях сигурна дали имам нещо подходящо за погребение.
Всяка загубена минута я усещах като предателство.
Мисълта, че баба ми ще бъде погребана, докато бях заседнала на летище на хиляди километри, беше непоносима.
Полетът се проточи безкрайно. Не можех да ям – обядът ми остана недокоснат. Не можах да заспя. Не можех да гледам филми или да слушам музика.
Бях опустошена.
Спомените за баба нахлуха. Нейните истории, нейните прегръдки, нейната мъдрост… Все си повтарях, че ще се справя. Но когато самолетът кацна и се обадих на чичо ми, вече беше свършило.
— Не можехме да чакаме, Тереза. Не се прави на изненадана. Предупредих те.
Когато пристигнах в къщата на баба, тя беше празна – животът, който някога кипеше там, беше изчезнал. Братовчедите ми вече бяха заминали, оставяйки само следи от прибързаното си сбогуване: полупразна бутилка вода на масата, смачкана салфетка на дивана, нечие забравено червило на пода.
Стоях на прага, оставяйки се на тишината да ме погълне.
Любимият стол на баба все още стоеше до прозореца, а одеялото, което винаги хвърляше в скута си, беше спретнато сгънато на облегалката.
На масата наблизо лежеше недовършен чорап, изоставен по средата на работата, с лавандулова прежда, все още стисната в иглите.
Протегнах ръка, докоснах меката тъкан с пръсти и сълзите започнаха да текат.
Тя бе работела върху този чорап. Само допреди няколко дни тя е седяла тук и си тананикала тихо, сигурно си е мислела за стари семейни рецепти.
Потънах в стола, стискайки чорапа като спасителен пояс. Спомените за гласа й, смеха й, любовта й нахлуха в мен. Болката в гърдите ми беше непоносима, но не исках да изчезне.
Тази болка бе всичко, което ми е останало от нея.
Пакетът
Когато първите слънчеви лъчи пробиха през прозореца, избърсах лицето си и се изправих. Оставаше да направя едно последно нещо.
Спрях в един цветарски магазин и купих букет маргаритки, нейните любими цветя. Пътят към гробището беше като мъгла, мислите препускаха от една неизказана дума към друга, от един спомен към друг.
Гробът й беше лесен за намиране.
Свежата пръст се открояваше рязко сред старите, потъмнели надгробни плочи. Затаих дъх, осъзнавайки окончателността на случващото се.
Но нещо привлече вниманието ми.
В основата на гроба, точно върху земята, лежеше малък вързоп. Името ми, Тереза, беше написано върху него с почерк, който бих разпознал сред хиляди други.
Ръцете ми трепереха, докато го вдигах. Сърцето биеше силно в гърдите.
Пакетът изглеждаше топъл, сякаш в него бе останала топлината на бабината любов. Разкъсах пакета и извадих сгъната бележка.
„Скъпа моя Тереза“, гласеше съобщението.
Знам, че чичо ти най-вероятно няма да ни позволи да се видим за последен път. Не знам къде сбърках с него… но той винаги ревнуваше от близостта ни. Трябва да знаеш, Тереза, ти си моята любов, моята радост и моята светлина в най-мрачните дни.“
„Помолих Рина да остави този подарък на гроба ми след смъртта ми. Сега никога повече няма да закъсняваш.“
Застинах.
Баба бе планирала всичко това? Знаела е как ще се развият нещата?
И тогава всичко си дойде на мястото.
Чичо ми винаги е смятал, че баба ми ще ми остави наследство – къща, пари. Въпреки че никога не ми е трябвало…
„О, бабо…“ прошепнах.
Сълзите замъглиха зрението ми, когато отворих малката кутия вътре.
Вътре имаше златен ръчен часовник, заобиколен от малки диаманти. Обърнах ги и прочетох гравюрата на гърба:
„Баба и Тереза. Во веки веков.“
Паднах на колене, стиснах часовника на гърдите си. Болката в сърцето ми нарасна до предела си, но заедно с нея се разля и топлина. Дори в последните си дни баба ми се бе сетила за мен, оставяйки този символ на своята любов.
Това не беше просто наследство.
Беше обещание.
Времева бримка.
По-късно, когато седях в къщата на баба ми, празнотата вече не ми тежеше толкова много. Недовършеният й чорап още лежеше на масата. Над камината имаше снимка на двете ни в рамка.
Изведнъж вратата се отвори.
— Тереза — каза чичо Крейг. – Какво правиш тук? Вече всичко свърши.
Не отговорих. Просто дръпнах ръкава си, скривайки часовника.
Можеше да вземе всичко останало.
Но не и това. Никога.
А в главата ми отекнаха думите на баба ми:
„Плетенето е като живота, скъпа. Просто продължавай, бримка по бримка.“