Майка ми постъпи много несправедливо, когато раздели наследството. Тя преписа цялото си имущество на сестра ми с аргумента, че ще изживее последните си години с нея.
„Тя ще ме гледа, тя заслужава“, каза ми майка ми, а аз останах с празни ръце и зяпнала уста.
Разбира се, бях изумен и много ядосан от това решение. Аз бях нейният голям син и винаги съм я подкрепял. Тогава се скарахме жестоко. Заради младостта и глупостта си казах много неща, обидих се и си тръгнах.
Изнесох се от вкъщи и преместих се в съседен град. Там срещнах Надежда. Влюбихме се и скоро се оженихме. Започнахме да живеем при родителите й. Посрещнаха ме много радушно, като собствен син.
Много се привързах и към тъста и тъщата. Те са много мили и интелигентни хора. Тогава заминах за чужбина да спечеля някой лев и да спестя. Работих здраво няколко години.
Построихме голяма, уютна къща с достатъчно място за всички. През това време любимата ми жена забременя. Роди ни се прекрасна дъщеря, която беше кръстена Мая на месеца, в който се роди.
Живеехме много спокойно. Жена ми дълги години ме убеждаваше да се помиря със семейството си, но аз не се съгласих. За което наистина съжалявах. Но не можех да забравя как постъпиха с мен. Не бях говорил с майка си и сестра си повече от 10 години.
Тогава се случи най-лошото. Тъща ми почина. Надежда преживя тежко загубата, аз също бях много тъжен. Катерина бе станала като втора майка за мен.
Когато погребението приключи, Надя неочаквано ми каза: „Загубата на близките боли. Днес са тук, утре вече не. Няма ли да съжаляваш, ако никога не се помириш с майка си?“
Думите й сякаш ме удариха с мокър парцал. Замислих се. Припомних си колко много ми липсва майка ми и заплаках.
„Права си“ – отвърнах – „Време е да се помирим“.
Купихме вкусни неща за ядене и отидохме на село. Бързо намерих къщата, в която израснах. За моя изненада обаче ми отвори непозната жена.
Когато започнахме да я разпитваме, тя каза, че е купила тази къща отдавна, а бившата стопанка живее в къщата отсреща. Погледнах къщата отсреща.
Беше трудно да я нарека къща. Беше по-скоро колиба с навес. Майка ми живееше в много лоши условия. Оказа се, че сестра ми продала къщата и сама заминала за чужбина.
В очите на майка ми се четяха смесени чувства. Радваше се да ме види, но личеше и че е гузна заради решението си в миналото.
„Сине, надявах се някой ден да дойдеш. Отдавна исках да ти задам един въпрос, който ме изяждаше – ще ми простиш ли?“ – попита ме тя през сълзи.
Разбира се, че й простих.
Стана ми жал за майка ми и я взехме да живее с нас. Тя обожава да гледа внучка си и да бъде полезна в домакинството. Радваме се на всеки ден заедно и напълно сме забравили миналото.
