Когато бях на 16 години, майка ми си намери нов мъж – с баща ми бяха разведени от дълго време. На следващата година завърших гимназия и тогава майка ми роди брат ми, когото много обичам.
Майка ми каза да изчакам една преди да запиша университет, защото не иска да остане без работа – трябваше да гледам брат си. Нямаше как.
Не харесвах втория си баща – имаше лош характер. Той постоянно ме винеше за всичко, обиждаше ме. Веднъж съвсем си изпусна нервите – беше се върнал от работа по-рано, а тогава нямах време да почистя. И ми се развикс сериозно – чак стените се разтресоха:
– Колко можеш да мързелуваш? Само живееш за наша сметка, но почти нищо не помагаш! Наистина ли е толкова трудно да изчистиш правилно къщата?
Колкото и да се оправдавах, че гледам бебе, на което растат зъбки и е непослушно през цялото време, пастрокът ми беше непреклонен. Но истината беше на моя страна, така че ми беше двойно обидно. Никакви разсъждения или аргументи не проработиха.
След пристигането на майка ми не стана по-леко. Тя взе страната на мъжа си и каза:
– Ако не искаш да си вършиш домакинската работа нормално, можеш да напуснеш дома ни. Отсега нататък не ти дължим нищо. Писна ми да те храня напразно.
Така приключи моята младост. Очевидно майка ми обичаше втория ми баща повече от мен. А може би просто се е страхувала от него – не е ясно.
Трябваше да отида при баба ми, която живееше в същия град. Говорих с нея и се разплаках. Тя ме приюти. Оттогава майка ми дори не се е обаждала и не ме е питала как съм, жива ли съм и здрава ли съм. Не се интересуваше много и от баба.
Когато навърших 18 години, си намерих работа в местен ресторант като сервитьорка. Реших да уча задочно. Все пак пенсията на баба ми не стигаше почти за нищо.
Никой не ни помогна, така че трябваше да ни изхранвам и да плащам за обучението си. Когато започнах да имам редовен доход, стана малко по-лесно. Имаше дори за лекарства за баба и нормална храна.
Няколко години по-късно баба ми почина … Тя ми завеща апартамента си. За щастие не се наложи да съдя майка си.
Не е претендирала за жилището. На 24 години срещнах съпруга си, омъжих се и започнах да живея обикновен семеен живот. Няколко години по-късно родих две дъщери. Съпругът ми ме обича, грижи се за мен – няма от какво да се оплача. Животът е хубав.
Така живяхме с него повече от десет години. В мир и хармония. Веднъж на вратата ни обаче се почука. Когато отворих, видях майка си.
– Здравей дъще. Трябва ми помощта ти. Освен теб няма към кого да се обърна. Брат ти се държи неадекватно, съпругът ми ме напусна, пенсията не ми стига да живея, а да оцелявам. Много ми е трудно.
И не каза нищо от това, което трябваше да ми каже, не! Нито дума съжаление, без декларация за любов и осъзнаване на вина, без покаяние – нищо! Просто й било трудно и тя реши да ми напомни за себе си.
Отговорът ми беше съвсем на място:
– А ти наясно ли си как оцеляхме с баба? Как не ни стигаше мижавата й пенсия? Как нямаше нищо за ядене? И двере живеехме с нейните пари. Заедно! Започнах да работя като обикновена сервитьорка, за да оцелея по някакъв начин. И дори не си направи труда да се обадиш поне веднъж и да разбереш как сме там. Ние също имахме нужда от помощ, но никой не ни помогна. И сега имаш наглостта да дойдеш при мен? Хрумвало ли ти е, че животът е бумеранг?
– Разбрах те. Ако не искаш да водим нормален разговор и да помогнеш, ще трябва да те съдя. Ще бъдеш задължена да се грижиш за възрастната си майка, независимо от твоето желание.
Махнах й с ръка и затръшнах вратата.
– Прави каквото искаш. Няма да тръгна след теб. Както ти с мен, така и аз с теб. Имам истинско любящо семейство. И не заслужаваш нищо! И не чакай!
След този разговор бях много разстроена. Съпругът ми ме успокояваше. И децата също. Спомних си себе си като тийнейджър, спомних си колко трудно и самотно ми беше тогава. Целият живот мина пред очите ми.
А после се успокоих и започнах да размишлявам. Може би напразно съм толкова жестока? Все пак до 17-годишна възраст майка ми ме отгледа.
Ние не сме непознати. Въпреки че през цялото това време тя дори не дойде да види внуците си. Измъчват ме противоречиви чувства. И не разбирам какво да правя… Но обидата не е изчезнала.
