В средата на 90-те работих в здравеопазването. Бях доволна, въпреки че заплатата ми беше малка. Имах любим съпруг, който ми помагаше във всичко и никога не ме изоставяше.
Родителите ни също ни подкрепяха, дружяха помежду си. А когато имаше празник, всички роднини се събираха.
И тогава се случи нещо, което чакахме с нетърпение от много време, забременях. Цялото семейство беше щастливо, съпругът ми ме носеше на ръце и бях на седмото небе.
Бременността мина добре, нищо не ме притесняваше. Спокойно си изкарах месеците и излязох в майчинство. Разбира се, трудно можеше да се нарече ваканция. Всички се подготвяхме за появата на новото човече в дома ни…
Дойде време за раждане, приеха ме в болницата да се подготвя. А после настъпи този прекрасен момент, бебето ми се роди. Веднага ми я доведоха, дори се опитах да я нахраня малко.
После момичето беше отведено и дълго време не ми беше върната. Вече започнах да се притеснявам, че нещо не е наред. В това време в стаята ми влязоха детската сестра и главният лекар. Видях, че искаха да кажат нещо, но не смееха.
Тогава започнах първа и попитах какво е станало с детето ми. Лекарите се смутиха, наведоха очи и казаха, че дъщеря ми не е родена напълно здрава.
Поисках подробности. Казаха ми, че бебето ми има синдром на Даун.
Отначало всичко в мен потъна; не знаех какво да кажа. А персоналът на болницата, до един, се опитаваха да ме убедят да напиша отказ.
Ококорих очи от изненада. Ама какво говорят, това е моето дете и никога няма да го оставя, и няма да го дам на никого.
Казах, че няма да решавам такива въпроси без съпруга си. Когато мъжът ми пристигна в болницата, той веднага беше завлечен в кабинета на главния лекар.
Там му разказали цялата история и започнали и на него да говорят за отказ. Но съпругът му ги погледнал укорително и казал, че ще си вземе детето. Толкова се радвах, не се съмнявах в него.
С бебето ни оставаха още няколко дни в болницата, когато постъпи още една родилка.
Говореха всякакви гадни неща за нея. Че вече ражда петото си дете, а е само на 30 години. Не виждах нищо лошо в това. Но се случи така, че тя също имаше момиче, и то със синдром на Даун. Лекарите бяха много изненадани.
И, разбира се, тя също беше помолена да напише молжа за отказ. По това време бях в коридора и видях как родилката го направи с удоволствие. Това ме шокира.
Обадих се на съпруга ми и го помолих да дойде веднага в болницата. Естествено, той се втурна след половин час в болницата, мислейки, че е станало нещо лошо.
А аз му казах, че жената в съседната стая е изоставила бебето си. Къде ще го водят сега, в сиропиталище, в друга болница. Едно момиче никога няма да познае топлината на майка си или да чуе приспивна песен.
Съпругът ми ме хвана за ръцете и каза, че не можем да оставим детето тук. Дали ще отглеждаме едно ии две деца, няма голяма разлика.
Денят на изписването дойде, съпругът ми ни посрещна – мен и двете ни момиченца.
Пристигнахме у дома, където всичко вече беше подготвено за пристигането ни. Обадих се на майка ми да я попитам защо не дойде на изписването. Тогава майка ми направи нешо, което не очаквах от нея – започна да ми крещи в слушалката, да ме упреква, че сме се нагърбили с непосилно бреме.
Така че трябваше да се справяме сами. Дори не исках да се свързвам с тях, за тях вече бях непозната. За голям ужас, родителите на съпруга ми казаха същото.
Решихме, че нямаме нужда от ничия помощ, можем да се справим сами. Ежедневието започна. Момичетата израснаха като две половинки, досущ като близначки.
Не плачеха много, не ни създадоха очакваните трудности. А и съпругът ми беше винаги до мен. На шест месеца момичетата вече стояха здраво в проходилки, а до една година и двете вече ходеха.
Те се развиват по същия начин като всички останали деца. Толкова много обичах дъщерите си и благодаря на Бог, че ми даде това щастие.
На шестгодишна възраст момичетата вече можеха да четат и смятат.
Родителите ни, като видяха всичко това и разбраха, че не са толкова трудни за отглеждане деца, ни поискаха прошка и се извиниха. Започнаха и те да ни помагат.
Всички заедно изпратихме нашите момичета в първи клас. Момичетата учеха като всички останали. Но често ги дразнеха в клас, затова се преместихме в друг район и в друго училище. Там също учеха деца със синдром на Даун и никой вече не нагрубяваше момичетата.
Днес отново имаме приятелско и добро семейство. Не знам защо всички ме наричат героиня, не съм направила нищо. Не съм спасила някого в пожар, не съм извадила някого от водата, бях просто майка, като всяка друга жена.
Имам две прекрасни дъщери, които със съпруга ми обичаме безумно и никога не бихме ги заменили с никого. И не съжалявам ни най-малко, че в онзи ден постъпих именно така.
