Баща ми ме отгледа сам, майка ми починала по време на раждането. Отначало е помагала баба ми, неговата майка, а когато съм била на три годинки, е починала и тя.
От ранна възраст започнах да се занимавам с домакинска работа, а когато пораснах малко, работех пълноценно, нямах свободна минута почти всеки ден.
При това баща ми никога не беше доволен от това, което бях направила, напротив, винаги мрънкаше и казваше, че съм можела и повече. Понякога думите му предизвикваха сълзи в очите ми, но той не ги забелязваше и на следващия ден всичко се повтаряше.
В училище се справя добре и се стараех. Имах една цел, някой ден да вляза медицинско училище. Не казах на баща си за това; той, разбира се, предполагаше, че винаги ще бъда с него и с нашето „селско стопанство“.
След завършване на училище си тръгнах със скандал. Баща ми каза, че вече няма да ме пусне в къщата, така че в града мога да разчитам само на себе си.
И оцелях! Влязох в медицинското училище, живях в общежитие със скромната си стипендия, след първата година работих на непълен работен ден, като поставях инжекции, дори усвоих интравенозните инжекции и капки. Допълнителната работа ми позволяваше да се обличам не по-зле от другите, винаги имах някой лев в джоба си.
Всичко вървеше добре, но на третата година се влюбих. Чувствата ми завъртяха главата и впоследствие забременях. Приятелят ми, веднага щом научи за перспективата да стане млад баща, веднага избяга.
По-нататък събитията се развиха като сюжет на филм – майка му ме намери и се опита да ми даде пари, за да направя аборт, но аз категорично отказах и заявих, че ще родя детето.
След раждането „сюжетът“ се промени. Помолиха ме да напусна общежитието, а с малкодете, не можех нито да работя, нито да уча. Трябваше да се върнем в нашето село и да поискам прошка от баща си.
Той ме видя още щом прекрачих двора. Обясненията бяха излишни – държах бебето си на ръце. Баща ми излезе на верандата и без да ме пусне в къщата ми каза да отида при човека, който ми е направил детето. Затръшна ми вратата и ме изгони.
Не знаех какво да правя и унила тръгнах по улицата към автогарата. Изведнъж чух познат глас да ме вика:
– Надя, ти ли си?
Разпознах бившата си класна госпожа Владимирова.
Кимнах тъжно:
– Аз съм, или по-скоро ние сме…
Елена Владимирова, виждайки настроението ми и знаейки за отношенията с баща ми, не ми зададе излишни въпроси. Къщата й беше наблизо и скоро аз седях на топло, пиех чай и преобличах моя Александър. Тогава разказах на учителката своята тъжна история. Госпожа Владимирова въздъхна:
– Ех, Наде, Наде… Ама какво да правиш, трябва да гледаш напред, виж какъв прекрасен син имаш! Остани при мен засега и ще видим по-натам.
Учителят живееше сама. Ако не беше Етя, дори не знам как щеше да продължи всичко. Тя ме принуди да пиша до университета и да си взема академичен отпуск за две години.
Живеехме с нейната пенсия и когато Сашко порасна малко, аз отново започнах да поставям инжекции и да поставям системи в селото, което ни донесе допълнителни средства, с които да оцеляваме.
Две години по-късно синът ми тръгна на детска градина, а аз отново се заех с ученето. Беше трудно да пътувам напред-назад до града, но Елена Владимирова ме подкрепяше и мотивираше. Понякога ми идваше да се откажа от всичко и да остана в ролята на неофициална селска медицинска сестра .
Все пак успях да стана лекар. Изкарах стажа си в областната ни болница, където останах да работя като терапевт.
През всичките тези години баща ми дори не се поинтересува как съм, въпреки че много добре знаеше, че живея с Елена Владимирова; в нашето село такива новини се разпространяват много бързо.
Аз също не исках да общувам с него, таях неприязън към неговото, да наречем нещата с истинските им имена, нечовешко отношение към мен, когато, напълно безпомощна, толкова се нуждаех от неговата подкрепа.
Но съдбата щеше да ни срещне.
Един ден, връщайки се от дежурство, забелязах мъж да лежи до оградата. Изтичах и видях, че е баща ми. По всички признаци бе получил инфаркт. Лекарите рядко не носят лекарства със себе си и аз не бях изключение.
Инжекцията помогна на баща ми, извиках линейка и той бе прате за лечение в областната болница.
След като беше изписан от болницата, баща ми дойде у нас и ни благодари, че сме му спасили живота. Нямаше какво да си говорим, но оттогава той започна да се появява от време на време.
При едно от посещенията баща ми неловко се извини, че не ме е пуснал у дома и каза, че сега ще се радва, ако се преместя при него. Но аз отказах.
Първо, не можех да напусна моята мила Елена, която ми помогна толкова много и стана любим човек за мен, и второ, никога не простих на баща си, който се разкая едва след като го измъкнах от оня свят.
Просто това беше мое задължение като лекар, щях да постъпя така, ако бях намерил друг човек на негово място.
Като дъщеря обаче няма да му простя никога.
