Когато бях много малка, баща ми замина при любовницата си. А майка ми започна да пие и един ден тя завлече в дома ни мъж, когото трябваше да наричам чичо Владо.
Той пиеше ужасно много, но майка му вярваше, че ще спре, ще си намери работа и ще спечели пари за семейството ни.
Въпреки това, Владо по никакъв начин не искаше да спре да пие, даже напротив – покрай него и майка ми започна да злоупотребява с алкохола още повече. Стигна се дотам, че майка ми беше уволнена от работа.
Вкъщи беше пълна мизерия, но винаги имаше достатъчно пари за още една бутилка. Понякога, ако на масата имаше нещо за закуска, успявах да хапна малко, но пастрокът постоянно ме упрекваше за това.
Майка ми се опита да се застъпи за мен, но вторият ми баща й повишаваше тон и постоянно я съветваше: „Дай да я дадем в сиропиталище, не смятам да се грижа за нея“.
Така един ден се озовах в дом за деца.
Но всичко се оказа за добро. Успях да получа отлично образование, да вляза в университет и да го завърша с отличие.
Намерих си добре платена работа, изтеглих кредит за апартамент. Всъщност в началото работих като сервитьорка недалеч от родния ми дом.
Тогава собственикът на кафенето ми обърна внимание на трудолюбието и уменията ми. Така започна кариерното ми израстване. Година по-късно вече бях управител на кафенето, а три години по-късно управлявах цялата верига.
Един ден се връщах от работа и колата ми затъна в снега. Беше много късно и нямаше кой да помогне. Тъкмо се канех да се обадя на техническа помощ, когато изведнъж се натъкнах на двама души – мъж и жена.
Бяха бездомници, изглеждаха много зле, но имах чувството, че вече съм ги виждалА някъде. Предложиха да ми помогнат за малко пари и аз се съгласих. Но на път за вкъщи мисълта за тази двойка не ме напусна.
И тогава ми просветна: това бяха майка ми и чичо ми Владо!
Спрях и започнах да си мисля: „А къде ли са отишли те сега?“ След като помислих две-три минути, се обърнах и потеглих към мястото, където срещнах майка ми и пастрока ми.
Щом стигнах, помолих майка ми да влезе в колата. Тя ме послуша, макар изобщо да не разбра какво става. Чичо Владо го оставих на пътя. Когато се прибрах у дома, показах банята на майка ми, тя се изкъпа, оставих я да се преоблече и след известно време влезе в кухнята и ме попита:
— Коя си ти? И защо изобщо ти пука за мен?!
— Аз съм дъщеря ти, която навремето изпрати в сиропиталище. Не ме ли позна? Спокойно, няма да направя същото с теб. Все пак си ми майка.
След тези думи майка ми се разплака.
— Разбирам всичко. Но след постъпката си съм недостойна за прошка, но ако можеш, прости ми – отвърна майка ми и понечи да си тръгне.
Но аз я спрях и казах:
— Мога да ти простя. Но никога няма да простя на чичо Владо.
Така майка ми започна да живее с мен. Спря да пие, успяхме да й възстановим документите, получава месечна пенсия. С една дума успях да простя на майка си.
Понякога просто трябва да простиш.
