Благодарение на родителите ми за първи път научих какво е истинско предателство от най-близките ти.
Родителите ми се караха постоянно. Затова детството ми беше просто непоносимо. Но най-лошото беше ии че пиеха много. Именно заради пристрастеността си към алкохола те непрекъснато се караха, крещяха си, а понякога дори имаше и физически сблъссъци.
Винаги ме беше страх да бъда покрай тях. Добре, че понякога любимата ми баба идваше да ме вземе.
Един ден, когато родителите ми отново се скараха, един от съседите извика полиция. Щомм видяха колко окаяна е ситуацията в нашето семейство и че имат малка дъщеря, органите по настойничеството скоро се заинтересуваха от нас.
Предупредиха, че ще ме изпратят в сиропиталище. Но родителите ми получиха шанс да се поправят, за да не ме отведат. На майка ми и баща ми обаче изобщо не им пукаше. Казаха, че и да ме вземат в дом, им е все тая.
Благодарение на родителите ми за първи път научих какво е истинско предателство на близките. Светът ми се срина напълно в този момент. Още помня тогавашното си състояние. Преживях много силен стрес, емоциите ме завладяха.
Ужасявах се от мисълта, че ще попадна в сиропиталище. И благодаря на баба ми, че предотврати това да се случи. Тя ме взе под крилото си. И оттогава животът ми се подобри.
Не виждах родителите си и започнах постепенно да забравям този кошмар, който преживях. Благодарение на моята любима баба най-накрая започнах да имам щастливо детство.
Започнах да ходя на училище. Баба ми отделяше много време да се занимате с мен: тя ме научи как да чета бързо, помогна ми да науча таблицата за умножение и ми помогна да запомня държавите и техните столици.
Баба ме научи бързо да си уча домашните, с след това излизахме на разходка.
Така минаха тийн годините ми. Успешно завърших училище, след това влязох в уноверситет. Когато бях във втори курс, баба почина.
Това беше най-страшната мъка за мен, защото за мен тя беше и майка, и баща, и най-добър приятел.
Баба ми остави апартамента си като наследство. Бях 18-годишна студентка и ми беше много трудно да живея с една стипендия. Започнах да си търся почасова работа. Рано сутринта пусках обяви, че си търся работа. Нощем миех подовете в супермаркет.
Беше ми много трудно, не спях достатъчно. Не живях, а съществувах. И това продължи, докато не завърших.
В последната си година в университета, срещнах едно момче. Много ми хареса, започна да ме ухажва. Тогава започнахме да се срещаме. По-късно разбрах, че има мрежа от автосервизи. И когато разбра затруднението ми, веднага предложи да ми помогне.
Покани ме да работя като главен счетоводител в неговия автосервиз. И аз се съгласих. Започнах да печеля много повече пари, отколкото в супермаркета.
Животът ми започна да се подобрява. След известно време с приятеля ми се оженихме. И започнахме да живеем в неговия голям апартамент. Дадох под наем апартамента, който взех от баба ми.
И тогава се появиха родителите ми. По някакъв начин разбраха, че съм се омъжила успешно и съм взела да давам под наем апартамента на баба ми на други хора.Не дойдоха при мен със сърцераздирателни извинения! Дойдоха при мен да вземат ключовете от апартамента на баба ми.
И настояха да изгоня наемателите оттам. Казаха, че самите те ще живеят там.
Аз им отвърнах: „Този апартамент вече е мой и аз сам ще реша кой ще живее там. Няма начин в живота си да оставя хора, които са ме предали, да живеят там.”
Майка ми повтаряше: „Това е моят апартамент, защото принадлежеше на майка ми“. А аз й отговорих: „Баба ми го даде на мен. Всичко е честно, според закона.”
Не исках повече да виждам тези хора пред себе си и просто затръшнах вратата пред очите им. Тогава започнаха да блъскат пов ратат, наложи се да викам полиция.
След този инцидент повече никгоа не ги видях.
