„Оплакването на мъртвия Христос“ е една от най-известните картини на италианския ренесансов художник Андреа Мантеня.
Смята се, че той е един от първите художници, изобразили вече сваления от кръста Христос.
Предполага се, че картината е създадена през 1490 г. До смъртта на автора картината остава в ателието му и е намерена едва след неговата кончина.
В момента творбата се намира в Пинакотека Брера в Милано. Там за първи път видях картината и дълго време стоях до нея, разглеждайки я в детайли.
Дори и да не сте художници, веднага ще разберете, че има нещо странно в картината…
Сюжетът на картината „Оплакването на Христос” е доста традиционен за европейската религиозна живопис. Тялото на Христос лежи върху мраморна плоча (т.нар. Камък на помазанието).
Отляво са профилите на Дева Мария и апостол Йоан.
В горния ляв ъгъл можете да различите фрагмент от друго лице. Най-вероятно това е Мария Магдалена – за това говори и съда с миро, стоящ на главата на Христос.
Тялото е частично покрито с плащеница, в която тялото ще бъде погребано в Божи гроб.
Картината е лишена от патос и преувеличени емоции. Техните мрачни и сурови лица са „отсечени“ от ръба на платното: виждаме само стиснати пръсти и затворени от мъка усти.
Необичайното в картината
Уникалността на платното се състои в това как точно художникът изобразява тялото на Христос. Краката му буквално докосват долния край на картината, а главата му почти стига до върха, поради което има усещане за тяснота и ограничено пространство.
Картината става известна с необичайното си композиционно и пространствено решение.
Тялото на Христос, лежащо върху камъка, е изобразено под нестандартен ъгъл: не успоредно, а перпендикулярно на плоскостта на картината.
Изобразяването на мъртвото тяло на Христос е необичайно за Ренесанса. Тялото е изобразено от страната на краката на Спасителя. Това решение позволява на зрителя да види едновременно лицето на мъртвия Христос и раните по краката.
Трябва да се отбележи един нюанс: изкривяванията на ракурса се неутрализират с помощта на обратна перспектива, размерът на главата не е намален спрямо краката (стъпалата са намалени умишлено, а главата е увеличена).
Главата на Христос е твърде голяма, тъй като е най-отдалечена от наблюдавашия. Торсът и ръцете му са добре детайлизирани. Но… краката му изглеждат твърде къси в сравнение с торса му, а стъпалата му изглеждат твърде малки за цялото му тяло.
Обратната перспектива не е избрана от майстора случайно: ако Мантеня бе решил да предаде реалното съотношение между краката и главата, тогава основното място на платното щеше да бъде заето от краката, което би попречило на възприятието на главата на Христос.
Това доказва, че експериментирането с перспективата не е самоцел, а средство за решаване на сложен художествен проблем.
Представете си тази фигура изправена. Ще видите доста голяма глава върху малко, късо тяло с крака, които са само около една четвърт от височината му, всички почиващи върху стъпала, които са твърде малки, за да поддържат тялото.
Мъртвият Христос е изобразен натуралистично: тялото и раните изглеждат материални, триизмерни, сякаш гледаме скулптура. Почти монохромният колорит не само предава бледността на безжизненото тяло, но сякаш прави Христос органична част от студения камък, върху който почива.
В тази картина той се опитва да даде на Христос човешка природа и да изрази разбирането си за идеята, че спасението е достъпно за всеки.
В своята интерпретация на образа на Христос Мантеня не показва свръхчовешкото и трансцендентното…
При разглеждане на картината веднага се обръща внимание на прободните рани от гвоздеите по ръцете и краката на Христос. Тези рани са важен символ за християнската традиция, напомняйки на зрителя за жертвената смърт на Христос и неговата болка за спасението на цялото човечество.
Трябва да се каже, че Андреа Мантеня заслужава признание в историята на изкуството: картината е продукт на своето време и ние сме благодарни на съдбата, че е оцеляла до днес.
