Когато синът ми беше на седем години и със семейството ми пътувахме извън града, спряхме на една бензиностанция, купихме сладолед и започнахме да му се наслаждаваме: лято, жега, сладолед, жена, син, благодат…
Изведнъж синът ми отвори прозореца и изхвърли опаковката. Скоростта на автомобила беше малка и успях много бързо да се ориентирам и да отбия колата до пътя.
Мълчаливо излезнах от колата, отворих багажника, махнах продуктите от единия пакет, изкарах сина си от колата и поисках да събере всичкия боклук от отбивката.
Синът ми е горд, а и жена ми се опита да се намеси…
Но изпратих жена си да слуша музика в колата, а на сина обясних, че докато не напълни торбичката с боклук, няма да тръгнем и по този начин всички „нещица“, които му бяха обещани, нямаше да се случат.
Синът ми първо се разплака, а след това с насълзени очи започна да събира боклука. Взех втори пакет и застанах до него.
За по-малко от половин час изчистихме малък участък от пътя от следите на нашия народ и се върнахме в колата.
После обясних на сина си защо започна да събира боклука – защото това е нашата родина, а ние трябва да я обичаме. Говорих много, досадно (според жена ми), с примери, но така, че да разбере.
И в крайна сметка синът ми ме попита:
– А защо дойде да събираш с мен?
– Фактът, че си хвърли опаковката през прозореца е на първо място моя грешка. Аз съм го пропуснал в твоето възпитание и затова съм длъжен да понеса наказанието заедно с теб.
Скоро синът ми ще е на 13 години, има две по-малки сестри и вчера с удоволствие го гледах как ги учи да не правят боклук…
Благодаря на моя баща – неговата житейска мъдрост при нашето възпитание ми помогна да се науча да се поучавам от своите грешки. 🙂
