Така се стече животът, че мой приятел трябваше да отглежда дъщерите си сам – има две. Съпругата отдавна избяга с млад любовник. Веднъж станах свидетел на доста противоречива сцена, а момичетата тогава бяха на 14 и 15 години.
Бяхме в дома му. Седнахме, обядвахме и просто си поговорихме. Изведнъж вратата се отваря и двете дъщери влизат вътре, говорят си за нещо свое, без да ни обръщат внимание.
Баща им ги попита съвсем миролюбиво: „Момичета, в стаите ви цари пълна бъркотия, чиниите са мръсни, леглата не са оправени, не искате ли да подредите малко?“
Честно казано, отговорът им ме изуми: „Защо командваш? Нямаш право да ни казваш какво да правим. В училище научихме, че има закон, който защитава децата, и ние сами можем да решаваме какво да правим“.
Отговорът на моя приятел ме възхити.
След кратка пауза той каза: „Е, тогава нека да извадим телефоните си и да се сбогуваме с тях. Не си спомням закон, който да задължава родителите да купуват скъпи смартфони. Не в трябва и компютър – ще започнете да си учите уроците в библиотеката. Интернетът свърши. Законът не сочи, че трябва да има такъв.
Можете да се обличате и с дрехи втора употреба, щом сте станали такива адвокати. А през зимата е напълно възможно да носите валенки, а не кожени ботуши – така щесе грижа за вашата топлина.“
Една от дъщерите веднага дойде на себе си, промърмори нещо и започна да мие чиниите. Втората се цупеше известно време, но само след пет минути започна да чисти апартамента.
Гледайки това, приятелят се усмихна и каза: „Те растат.“
След това продължихме нашия увлекателен разговор под звуците на чистене.
