Аз съм пенсионерка на 65 години. Казвам се Лидия. Съпругът ми почина преди няколко години, дъщерите ми отдавна са пораснали и живеят свой живот и на мен ми е самотно.
Така и не успях да си намеря истински приятели, така ми се стече животът. Затова по цял ден съм принудена да си седя вкъщи и да се занимавам с мои си неща.. И единственият изход за мен беше вилата на село, където се чувствам наистина добре.
Когато дойде ноември и падне първият сняг, се налага да се преместя в градав моя сив и скучен апартамент и след това да очаквам с нетърпение пристигането на пролетта.
Между другото, миналата година бях на вилата от март до август, а през септември се разболях заради студеното време. Нищо сериозно, просто обикновена настинка, но перспективата да прекарам няколко седмици у дома не ме направи много щастлива.
И веднага щом лекарят каза, че съм напълно здрава, веднага исках да отида на село преди да настъпи студеното време. Точно това направих.
Но още отдалеч забелязах, че нещо не е наред. Щом видях отворената порта, едва не припаднах, защото се уплаши за реколтата и имота си.
Веднага обиколих целия район нагоре-надолу, но не намерих никакви следи, които престъпникът може да е оставил.
A когато се приближих до малката си къща, забелязах счупена ключалка. Внимателно пристъпвайки вътре, бях изненаданa. Нищо не липсваше, което беше много странно.
Но забелязах малки промени. На масата имаше чаша, едно одеяло бе паднало на пода, а до шкафа лежеше малка чанта.
Стана ми ясно, че това не са крадци, но не знам кой се бе нанесъл в къщата ми без мое разрешение. Щом погледнах през прозореца, забелязах момче на около осем, което вече беше успяло да запали огън на двора и да стопли малките си ръчички.
Истински го съжалих, затова реших да изляза навън и да разбера всичко.
Повиках момчето. Той ме погледна с големите си очи и тръгна бързо към мен.
– Здравейте, моля да ми простите, че живях известно време във вашата къща.
Бедното хлапе стоеше леко прегърбено и мълчаливо гледаше в земята.
— От колко време живееш тук без възрастни, ако не е тайна?
—Вече трети ден.
— А откъде взе храна, хладилникът е празен…
— Взех няколко питки от вкъщи, ям ги, но реших да изпека последната на огъня, можете да я вземете – каза той и пъхна парче хляб в ръката ми.
— Защо си дошъл в моята къща?
— Не съм тук по собствено желание. Майка ми си има нов мъж всеки месец, с когото само пие. ЗТака че нямам какво да правя вкъщи и тя ме изгони.
— Не помисли, ли че са те търсили и сигурно са притеснени.
— Лъжете се. На мама изобщо не й пука за мен,
— Мислиш ли?
— Да. Спомням си, че веднъж избягах от къщи за две седмици, а те продължиха да пият през цялото това време.
— Как се казваш?
— Аз съм Симеон, вие как се казвате?
— Лидия. Приятно ми е.
— И на мен ми е приятно.
Както се оказа по-късно, Симеон беше от друго село и се озовал тук, когато се изгубил. Майка му нямала работа, а оттам и пари, но вместо това си намира нови приятели по чашка, без да обръща внимание на сина си.
Разбира се, аз го нахраних с вкусна вечеря и го приютих в къщата си, но въпреки това цяла нощ мислех за тежката му съдба.
Бях преследвана от мисълта, че не мога да направя нищо, но както се оказа, страховете ми бяха напразни.
След разговор с моята приятелка, която беше юрист и също заемаше уважаван пост, се успокоих. Според нейните думи можех да взема Симеончо под запрещение и точно това направих.
Разбира се, имаше много проблеми с документите и осиновяването, но си заслужаваше.
Сега съм баба на това малко момче, което живее щастливо и доволно и най-накрая спрях да страдам от самотата.
