Антон работеше като мениджър в офис. Не беше никак лесно, но успя да си проправи път до по-високото ниво. Но той не стана надута „звезда“ като някои други, а продължи да се държи приятелски с останалите служители.
Точно днес той покани приятели от офиса в близкото си кафене, така да се каже, да се „помотаят“.
Антон и още няколко момчета излязоха на верандата на кафенето, за да подишат чист въздух и да пушат. Момче на около седем години се приближи до Антон от тъмния ъгъл.
— Чичо, остана ли ти нещо за ядене? – попита то с треперещ глас. Антон беше изненадан. Момчетата се засмяха и го посъветваха да отиде някъде другаде да проси.
Но по някаква причина очите на Антон запариха, той преглътна буцата, която се беше надигнала в гърлото му, хвана момчето за ръка и го заведе в кафенето.
След като настани момчето на масата, той извика сервитьорката и поръча картофено пюре с пържола, три парчета пах и чай с лимон. Сервитьорката възрази, че не обслужва просяци, но Антон й обеща добър бакшиш и тя се запъти да изпълни поръчката.
Но, за изненада на Антон, момчето не нападна храната, а извади торбичка от джоба си и започна внимателно да я поставя на масата.
„Яж, какво правиш, ще ти купя още“, каза човекът. А момчето отвърна: „Не съм само аз. Това е за мама и Вяра. Те седят там гладни.”
Сърцето на Антон се сви от жалост. Изпрати приятелите си вкъщи, взе момчето и отиде до супермаркета. Там той препълни торби с продукти и нареди на Виктор (така се казваше малкият) да го заведе у дома.
Извървяха почти две пресечки и се натъкнаха на старо овехтяло общежитие.
Вратата им отвори хубава, но отслабнала жена на около тридесет и няколко години. „Викторе, пак ли направи нещо?“ – попита тя с уплашен глас. „Мамо, гладен съм“, долетя детски глас от другата стая.
– Сега, Вяра, идвам, миличка – каза жената с нежен глас. — Извинете, но какво искате? – обърна се тя към Антон.
– Донесох ви малко храна – отговори той.
А после, без да пита, влезе в малката кухня. От очите на жената се стичаха сълзи.
„Ще ви ги върна, ще спечеля пари и ще ви върна всичко“, изтръгна през сълзи тя.
„Мамо, седни при Вяра, тя е болна. Ще ги спечеля сам. Ще отида да измия колите“, развълнувано каза Виктор.
А Антон хвана жената за ръка, настани я на дивана и каза кратко: „Разкажи ми“.
Майката на Виктор и Вяра се казваше Елена. И те не винаги са живели така. Един ден съпругът на Елена и бащата на децата довежда друга жена и изхвърля семейството си на улицата без жал.
Елена не можела да направи нищо – апартаментът бил на съпруга й. Тя успял ада си намери работа като портиер и да се премести в тази малка стая в общежитието. Но Вяра се разболяла, имала нужда от скъпи лекарства и нямала пари. Дори за храна.
Елена отново започна да обещава, че ще даде на Антон пари за хранителните стоки.
Мъжът прегърна плачещата жена и започна да я гали по главата. Опита се да сдържи сълзите, които напираха, но носът му издайнически пареше.
На другия ден пак донесе храна. И лекарство за Вяра. И играчки за децата. След работа заедно с Виктор, те почистиха района на Елена.
Оттогава мъжът стана редовен гост в дома на жената.
И накрая разбра, че там го влече повече, отколкото у дома. Тогава той реши да съчетае тези две неща – новото си семейство и дом.
Той предложи брак на Елена. Тя нямаше нищо против.
А децата бяха най-много „за“.
